Йордан Баев – спомени                  Това, което не е записано,  не е съществувало!                        

               1936 – 1945                                            Verba volant, Scripta manet !                     

           Download (PDF)                               / лат.  Думите отлитат – написаното остава /

 

                                                                                             

Затова реших да направя опит да запиша моите спомени. Сега е 2004 година, а аз съм на 86 години / роден съм на 29 април 1918 година в град Варна /. Възниква въпросът – защо едва сега?

Причините, които ме накараха да се заема с написването на тези спомени, по принцип са следните:

- по настояване на моите близки – често съм разказвал различни случки от моя живот и съм бил изслушван с изключителен интерес. При всеки такъв случай съм бил подканван да запиша тези интересни спомени:

-Съзнанието, че съм живял в един твърде динамичен свят, и че едва ли има останал още някой жив свидетел на тези интересни събития.  Преживяното от мен си заслужава да се запомни.

А защо чак сега? В тази напреднала възраст подбудите да се опитам да разкажа това, което съм видял и преживял, могат да бъдат различни:

- много свободно време,

- липса на други занимания,

- може би желанието да оставя някаква следа! – нали човекът е жив, докато още живее споменът за него?

- може би индийската мъдрост, че може би е по-късно, отколкото мислиш!

Кой знае? Може би по малко от всичко това!

От друга страна мисля, че тези записки не са предназначени за анонимния читател – те са само за най-близките ми хора. Те няма да се публикуват.

                                                   

Не пиша мемоари. Би било много претенциозно. Целта ми не е да опиша моето житие с оглед на личността ми, а времето и битът по това време.

В тези записки няма да присъстват интимни спомени – те са само мои и не се вписват в целта.

Ще се въздържа и от всякакви оценки на политическите явления и събития. И ако някъде съм позатъмнил краските ,то означава ,че не съм успял да се въздържа.

 

Като предговор

 

Защо започвам моите спомени от 1936 година - годината на завършване на средното ми образование?

Имам много ярки спомени от моето детство, от моето най-ранно детство. Бих могъл да разкажа за условията, при които живя моето семейство и за бита на варненци от двадесетте години  до наши дни. Освен това е възприето при писане на спомени да се върви в хронологичен ред, т.е. да се тръгне с характеристика на родителите и дори и с техните предшественици и се стигне до "родовата памет", ако има основание за това.

А защо наистина тръгнах от 1936-та година?

Когато сме разговаряли с мои близки за преживяното от мен през „дългите друмища на младост, мъжество и старост”, най-силно

впечатление и най-силен интерес е предизвикал периодът около Вто­рата световна война. Разказвал съм за събития, за съществуването на които те не са подозирали и на които аз съм вероятно останал единствен свидетел. Аз самият смятах, че е полезно да опиша тези събития, тъй като и днес смятам, че няма кой друг ...

А за да обясня как и защо съм попаднал в епицентъра на тези събития, реших да започна от по-далеч .

И така!  Започнаха да текат спомените от гимназията, универ­ситета във Варна, университета в Нюрнберг, работата ми в гр.Линц-Австрия, работата ми в Берлин и преживяното през войната, странстванията ми като член на разменната дипломатическа група, време­то в американска окупационна зона и френска окупационна зона, завръщането ми в България и т.н.

 
А когато завърша цикъла на спомените ми в съвремието, ще започна да разказвам за най-далечното минало. Дано!

Но днес не мога да кажа кога приблизително ще обявя, че съм завършил този цикъл.

36 г. Завърших петгодишния курс на Варненската мъжка гимназия. Не бях от най-успелите ученици, а и не се стараех да бъда. Средният успех на дипломата ми е 5.15. От днешна гледна точ­ка този успех не е забележителен, но тогава преценката е била съвсем друга. Нашият випуск завършихме 74 момчета, а освободени от пълна матура бяхме 7 .   Явно, този успех от 5.15 е бил достатъ­чен за освобождаването ми от матура. Конкуренцията беше малка. Не съществуваше така нареченото "бележкарство", а вероятно и изиск­ванията са били по-големи. А дали това ниво на успех е било достой­но за похвала личи от обстоятелството, че във варненски вестник нашите седем имена бяха изброени с висока оценка.

Съобщавам гoрните факти не за да се хваля, а за да се види разликата в подхода.

А как прекарахме на абитурентския бал? Разбира се, абитурентски бал нямаше. Самата идея за организирането на бал би била на времето абсурдна. Нека си представим как бихме се чувствали ние през 1936 г. на един абитурентски бал такъв, както се организи­ра сега.

На този бал ние за първи път бяхме облекли цивилни костюми. До този момент сме носили само задължителните униформи, движили сме се само в рамките на вечерен час, с остригани глави до номер 2, със забрана да посещаваме кино-театри / с изключение на ученическото кино /, със забрана на всякакви контакти между ученици и ученички. Пример: в едно крило на девическата гимназия бяха настанени няколко паралелки от мъжката гимназия, но подходът към това крило беше  изолиран и не се разрешаваше на момчетата да влизат през парка, разрешен само за момичета, да не би да се срещнат. А да хванат ученик и ученичка да се разхождат през деня например по крайморската алея - това означаваше сезиране на учителския съвет и намаление на поведението.

Едно отклонение: бяхме задължени да ходим със стригани глави. Ние, момчетата от нашия клас , решихме да не си стрижем косите през последния

месец - месец май, та когато облечем цивилни­те костюми да имаме и някаква прическа. Не ни се разреши. А ние упорствахме. И каква беше реакцията на дирекцията? Един ден на входа беше застанал учител и връщаше всеки ученик, който не беше се остригал. Стана весело! Обявихме стачка, пренесохме се в Морс­ката градина, а се намери и китара. Изпратихме делегация до директора  с молба да направи изключение и да не ни принуждава да се стрижем. Отговорът беше отрицателен.! Дори последва след­ната заплаха: между нас имаше няколко съученици, които вече имаха над десет неизвинени отсъствия и ако на другия ден не се явят на занятия, ще надхвърлят фаталните петнадесет неизвинени отсъствия, след което по закон следва изключ­ване от училище. Това не можехме да позволим. И на другия ден се явихме в училище ниско остригани, а на манифестацията на 24 май - с нови костюми и голи глави.

Какъв бал! Ние не смеехме  да заговорим едно момиче…!

Бяхме така възпитани, че смятахме завършването на сред­но образование като успех, но в никакъв случай като подвиг. Защото от тук нататък стояха големите въпроси.

А сега! Не всички, но много от абитуриентите имат само­чувствието, че са покорили някакъв много висок връх. А това се насажда и от родителите. И започва подражанието. И започ­ват едни празненства - тоалети, балове, лимузини,филми. И за финал  - почивка в някои от елитните курорти. Но не са виновни децата - самите родители и неизбежното подражаване ги стиму­лират  да станат консуматори.

Та ние - част от абитурентите от 1936 г., се съб­рахме вечерта на 24 май в една кръчма и пихме по чаша чер­вено вино, за да покажем ,че вече сме мъже. И бяхме доволни. Бяхме доволни, защото бяхме млади, здрави и пълни с надежда за бъдещето; защото живеехме в един свят - нашия свят - непретенциозен, но справедлив.

И ако трябва да направя сравнение между "тогава" и "сега", не се чувствам ощетен. И ако трябва да започна от­ново, пак бих избрал Варненската мъжка гимназия и пак бих избрал випуск 1936 г.

А сега накъде?


Две възможности! Едната: да остана със средното гим­назиално образование и да търся работа и бъдеще в някоя от институциите на държавата и общината в гр.Варна. Една нера­достна перспектива, като се има предвид, че тогава, повече от сега, за всяка работа се изискваше образователен ценз или казано по друг начин - диплом за висше образование.

Наистина ,по онова време гимназията / и в частност Варненската мъжка гимназия/ с богатите си традиции даваше много солидни познания по различни области от живота, но тези познания могат да бъдат причислени към сферата на "общата култура". Ние познавахме Илиадата и речите на Цицерон, знаехме какво означават постулати и силогизми, знаехме Менделеевата таблица и валентността на химическите елементи, можехме да докажем Питагоровата теорема чрез така наречените "питагорови гащи", познавахме произведенията на големите наши поети и писатели и много още неща. Но знаехме и другото - че всичко това имаше за цел да ни научи да мислим, да разсъждаваме, да систематизираме, да помним , и че това познание трябваше да ни послужи за трамплин към усвояване на науката в по-високите етажи.

Гимназиалното образование не ме задоволяваше. Исках повече. А то на първо време се изразяваше в двете думи: висше образование. Трябваше да използвам трамплина.

Какви възможности имах?

Много ме влечеше техниката. Бях уверен, че бих станал добър инженер. И то предимно в обработката на металите и най-вече в машиностроенето.Но как да стане това?

Тогава в нашата страна още нямаше технически университет. Тогава висше техническо образование се получаваше само в напред­налите западни страни. Това можеха да си позволят само богатите мои съвременници.

Теоретическа възможност за получаване на висше образование съществуваше и в София в Държавния университет и в така наречения Свободен университет.

Но точно тогава финансовото състояние на семейството ми беше такова, че поставяше под съмнение възможността да продължа образованието си дори и

във Варна, камо ли в София или чужбина. Така , че избор нямах - или Варна или нищо!

Във Варна съществуваше "Висшето търговско училище при Търговската индустриална камара - Варна". То не беше държавно, а частно училище. Беше едно висше училище с дългогодишни традиции, с авторитет в страната и чужбина. То беше институтът, който подгот­вяше необходимите кадри за нашата икономика както в научно отно­шение, така и с практическа насоченост.

След като нямах друг избор, оставаше нерешен проблемът, дали родителите ми ще могат да ме издържат през тригодишния период. Всъщност, и този въпрос беше решен благоприятно с малко помощ от брат ми Тодор и минимална моя помощ.

А ако трябва да отговоря на въпроса "какво не му харесвах на това ВТУ” отговорът би бил: по всички показатели „да", caмо едно „нe" - моите неосъществими мераци.

И така, през м.септември 1936 г. станах студент във ВТУ-Варна. Нямаше приемни изпити или каквито и да е ограничения. Всеки можеше да постъпи да учи. Въпросът беше не само да за­почне, но и да завърши. Защото изискванията бяха големи и в действителност не всички завършваха.

Курсът на обучение беше три годишен или шест семестъ­ра. Програмата беше обща за всички. Нямаше разграничение по специалности и отрасли, както е сега. Получавахме знания по всички направления на икономиката - теоретични и практични. Имахме основата, която ни позволяваше впоследствие да навле­зем в специфичността на различните отрасли. Защото, едва ли всички завършили дадена тясна специалност, след като получат дипломата си, работят в тази специалност. Тясната специализа­ция малко помага и много пречи.

Ще изброя предметите, които изучавахме и по които по­лагахме изпити:

Първата учебна година:

- Статистика,

- Стопанска география,

- Политическа аритметика,

- Стокознание,

- Немски език втората учебна година,

- Обща теория на счетоводството /писмен/,

- Търговско смятане,

- Политическа икономия,

- Стопанска история,

- Немски език,

- Търговско /вкрючително конкурсно/ право Третата година,

- Обща теория не счетоводството,

- Специални счетоводства /банково и индустриално/,

- Учение за балансите,

- Икономическа политика /аграрна, индустриална, занаятчийска и търговска/,

- Финансова наука /с общински финанси и общинско само­управление/,

- Българска търговска кореспонденция,

- Немски език с търговска кореспонденция,.

- Морско право.

Както се вижда, в отделните предмети има известна специали­зация, но тя е твърде обща - не е по отрасли.

Трябва да поясня, че в програмата за изучаване на западни езици имаше само две възможности - немски и френски. Английски език не се изучаваше. Голяма грешка ! Но тогава не се знаеше в каква посока ще тръгнат нещата.

ВТУ - Варна беше частно училище и обучението беше платено. Доколкото си спомням,таксата за семестър беше 500 лева, което означава, че цялото обучение за шест семестъра е струвало само 3000 лв. Това не е било много скъпо като се има предвид, че средната заплата беше около 2000 - 2500 лева. Разбира се, че освен това са били необходими средства за учебници и други консумативи.

За мен обаче и тези 500 лева често бяха над моите въз­можности и се налагаше да моля Ректора за отсрочка в плащането. Ректор тогава беше проф.Янаки Арнаудов, който беше много отзивчив, а и беше много близък приятел на брат ми Тодор. Проф.Арнаудов преподаваше немски език и немска културна история. Последният предмет се изучаваше факултативно и беше много интересен.

 

В гимназията учих немски език. Във ВТУ също. Бързо усвоявах езика. Помогна ми и това, че през лятото от време на време работех в едно курортно бюро на г.Кирчев, който имаше контакти предимно с Германия. Пишех офертите на немски език и посрещах и настанявах в квартири германските гости. Това м и помогна за езика. И наистина,по-късно в Германия твърде лесно се справих с немския език в университета.

Как минаха тези три студентски години?В учението проблеми нямаше. Въпреки че това , което учех не беше много по вкуса ми, мъчех се да усвоя възможно повече зна­ния и да се представя добре. Не бях зубрач, но посещавах всички лекции, водех си бележки и така запаметявах материала, та нямаше много четене за изпитите. И установих, че при изпит преподавате­лите много обичат да чуят това, което са изложили при лекциите като конкретика и примери. И така всичко вървеше добре. Имах добър успех. Завърших с 4.69 при петобалната система. Не бях скъсан на изпит нито един път. Единствената тройка получих на изпита по "Финансова наука", за което много съжалявах, понеже беше при проф.Станчо Чолаков - много уважаван от мен човек и преподавател.Диплома с 4.69 означаваше "отличен". Но аз не бях един от първенците. Както в гимназията не бях първенец в класа, та­ка и тук, но както в гимназията, така и тук, който имаше нуж­да от помощ идваше при мен, а не при първенците.

При моята система учението не ми отнемаше много време. Оставаше ми време и за странични занимания, от които някои много приятни, а други доста полезни. От приятните занимания ще спомена спорта: плуване, гребане и главно ветроходство. В гребането на републикански първенства имах два златни и един сребърен медал. А във ветроходството бях категоричен ли­дер между любителите в Яхт-клуба. С няколко приятели имахме ветроходна лодка, с която сме обходили цялото крайбрежие   до река Ропотамо. А  Яхт-клубът имаше една яхта от висок клас на име "Вяра", която можеха да управляват само двама души - единият беше маестро Янишевски, а другият бях аз.

Имах и други приятни занимания. Имах много приятели и то много близки приятели, истински приятели. А и младостта си изискваше своето.

От полезните занимания ще спомена следните:

 

Във ВТУ беше дошъл нов преподавател по Търговско и Мор­ско право, а нямахме учебници по тези дисциплини. А и всеки преподавател държеше да издаде свои учебници по неговите пред­мети. И така д-р Горан Иванов започна да издава учебници по Търговско и Морско право. Не си спомням кой ме е препоръчал пред него, но той ме издири и ми предложи да поема част от задълженията по издаване на учебниците. Иска ли питане дали съм се съгласил?

Поех отношенията с печатницата, главно коректурите. Работата се състоеше в следното: от печатницата /обикновено вечер/ ми изпращаха в къщи напечатаните текстове в така наре­чените "шпалти". Шпалтата представляваше дълга лента с широчината на бъдещия учебник с напечатания на първа фаза текст, независимо от това на колко страници после ще се разположи. Донасяха ми и оригиналния текст на г-н.Иванов.Аз трябваше да нанеса допуснатите при набора грешки. Има специални сигнали с които се обозначава в празното поле какви грешки са допус­нати. А грешките бяха толкова много, че често полето не дости­гаше. Вечер и през нощта обработвах шпалтите и сутринта ги отнасях в печатницата. По-късно следваше втора корекция, но тя се правеше върху полуготовите учебници. И така, двата учебника излязоха от печат. Какво възнаграждение съм получил не си спомням, но сигурно не е било малко. Разбира се, че при полагането на изпитите при  д-р Горан Иванов се налагаше само да започна да цитирам текста по изтегления въпрос, за да ме отпрати. Но познан­ството ми с г-н.Иванов по-късно щеше  да се окаже решаващо за моето бъдеще, което аз тогава не подозирах.

Друго полезно занимание:

От записките при лекциите и от учебниците извличах и оформях по-интересни задачи, които с моя приятел Христо Михайлов размножа­вахме на "шиперограф". Това архаично съоръжение отдавна е забра­вено и то е толкова примитивно в сравнение със сегашните рамножителни системи, както сърпът с модерния трактор. С няколко думи как се работеше? Чрез специално виолетово индиго текстът се записваше върху специална хартия, която представляваше матрицата за размножаването. Чрез притискане и спиртен разтвор се получаваха около 10 - 15 ориги­нала - доста четливи. Така получените помагала разпространявахме за Академията чрез байчовците. Не печелехме много, но все пак си помагахме. По-добре малко, отколкото хич!

Трето полезно занимание:

Тук трябва да подходя с предговор и с по-големи подробности.

Брат ми Тодор беше напуснал нашето семейство и не беше финан­сово задължен да помага. Сестра ми Сия работеше като секретар в Общинския съд във Варна /тогава имаше такъв Съд/. Не помня каква заплата получаваше, но не ще да е била голяма, като се има предвид липсата на диплома и ниската длъжност. Работещият беше баща ми. В добрите си години той беше счетоводител в частна банка и беше добре платен, като издържаше цялото семейство. Но след 1932 - 1933 г ,след голямата световна криза, банката фалира и от тогава всичко тръг­на надолу. А и баща ми не беше вече здрав, не беше напълно трудо­способен. Все пак работеше на различни места, но беше вече зле пла­тен. Тогава се появи лицето Никола Йорданов, познат на баща ми от по-добрите години. Г-н Йорданов беше заможен човек. Притежаваше лозя и винарска изба, в която произвеждаше много качествени вина. И за да продава напитките с по-голяма печалба беше решил и построи собствено заведение. Човекът имаше предприемачески дух и всичко, което направи, беше на високо ниво. Та той покани и назначи баща ми за управител на заведението.

Заведението се наричаше " Народната механа" и се намираше на ул.”Марко Балабанов”, няколко сгради преди главната улица /тогава” 6-ти септември”, а сега” Кн.Борис I “  / т.е.,в пъпа на града. Сградата беше едноетажна, модерна ,граничеше с тротоара, а входът беше от разположената редом с механата кокетна градина.

Едно отклонение: Защо описвам подробно някои събитията и преживелиците? Както споменах в началото, намерението ми не е толкова да предам на белия лист  линията на живота ми с оглед на личността ми, колкото чрез преживяното от мен да опиша някои от събитията в това време и да  предам частичка от атмосферата, без да имам претенции да изчерпвам въпроса.

А "Народната механа" заслужава да бъде спомената, защото беше едно типично за времето си  заведение от среден клас. А вре­мето беше краят на 30-те години  на миналия век. Пораженията на голямата икономическа криза бяха преодоляни и нашата страна пре­живяваше период на възходящо развитие. Беше време за инициативи. И се живееше сравнително добре.

 

Какво представляваше "Народната механа”?  В салона имаше около 15 маси и в  градината /през лятото/ още 5-6 маси. Масите бяха без покривки - може би „баварски” тип, модерен бюфет и изба за напитките. Голяма кухня с двойна скара и хладилник -разбира се не електрически, а с натрошен изкуствен лед. Персоналът се състоеше от баща ми, един готвач и двама келнери.

Баща ми отговаряше за всичко в заведението. Toй отваряше сутрин и затваряше вечер. През това време трябваше да бъде неот­лъчно там. И затова се налагаше аз да  му помагам като го отме­ням, за да може да си почине. Г-н Йорданов се явяваше рядко, тъй като имаше пълно доверие на баща ми /с право!/.

Трябва да спомена нещо, което варненци знаят, но за което летните посетители не се и досещат. А то е: колкото градът е гостоприемен през лятото, толкова е неприятен през зимата. Няма сняг, а само сух студ и силни ветрове от север-североизток /т.е., посоката от която идват всички  неприятности за нас!/. Животът във Варна замира, за да се развихри отново през следващото лято.

Що се отнася до "механата", и там оборотът през зимата  спадаше, което даваше възможност на баща ми да затваря след обед и да си  почива вкъщи. Но през лятото там се работеше на високи обороти от сутрин до късна вечер, което налагаше да по­магам. И наистина след обед целият персонал отиваше да да по­чива и  аз оставах сам в заведението. Вероятно  г-н Йорданов и баща ми са имали доверие в мен.

Така  накратко и в такава обстановка протекоха моите сту­дентски години. Но те завършиха много бързо за  мен и отново възникна въпросът: а сега накъде?

Както споменах, не бях един от най-успешните студенти. Но изглежда съм направил впечатление на някои от професорите, което се отрази в последвалите събития.

Във Висшето търговско училище - Варна съществуваше следната практика: зa създаването на научен потенциал чрез следдипломно обучение в изтъкнати чужди учебни заведения използваха услугите и финансирането на фондацията на името на Александър фон Хумболт. Чрез препоръки пред фондацията даден абсолвент получаваше стипен­дия за продължаване на обучението и специализация в дадена област на икономическите науки.

Не си спомням кой ми подсказа идеята да направя опит и аз в това направление. Спомням си, че точно тогава от Нюрнберг с докторат се завърна Коста Стоянов и започна работа като асистент. Запознах се с него и той ми даде някои напътствия. Помогна също така и проф.Янаки Арнаудов, който както споменах, беше близък

 

приятел на брат ми. Започнах да подготвям необходимите документи, главно препоръки от професорите ми, които имаха контакти с фонда­цията. Имаше разбира се и други изисквания, като превод и лега­лизация на диплома, животоописание и др. Всичко това чрез Ректо­рата замина за централата на фондацията в Берлин и оставаше да чакам резултат.

Дипломирах се на. есенната сесия на 1939 г. А ако евентуално ми се "отвореше парашута", можех да се приземя в Нюрнберг едва след една година/което много силно желаех и се надявах/. Лрез този период трябваше да работя и да помагам на семейството.Постъпих на работа като помощник счетоводител във фабрика "Кирил". Как стана това?  Във фабриката работеше брат ми Тодор. По много причини, които описвам на друго място, той остана без образование. И започна работа във фабриката отначало като общ работник.  А притежаваше много положителни качества, на първо място много работлив и много честен. Тези качества не останаха незабеля­зани от директора и собственик Ковачев, поради което постепенно брат ми стана магазинер,  домакин и доверено лице на директора. Още повече, че напускайки дома ни /поради разногласия с майка ми/ той живееше в самата фабрика.

Друго обстоятелство: тогава беше приет тъй нареченият” Закон за защита на интелигентните безработни „ /не съм сигурен,че това беше точното му наименование/. Съгласно този закон, по-голе­мите индустриални и търговски предприятия бяха задължени да прие­мат на работа по един млад човек с висше образование. По тази линия бях назначен именно аз. Според закона, заплатата ми трябваше да бъде 1200 лева, но г-н Ковачев ми я определи на 1500 лева.

Какво представляваше фабрика "Кирил"?  Разбира се, че беше частно предприятие - акционерно дружество. Собственици бяха/до­колкото това беше обществена тайна/ видният индустриалец от Габ­рово Пенчо Семов,  Н.Ковачев,  Смарайда Димитрова и сигурно и други. Кои са те?  Генчо Семов беше некоронованият цар на  Габрово. Притежаваше много текстилни фабрики и беше тачен наравно с извест­ния Добри Желязков – фабрикаджията. Текстилната фабрика "Успех" произвеждаше вълнени платове, които с нищо не отстъпваха на известните английски вълнени платове. Той притежаваше вероятно най-много от акциите на ф-ка „Кирил”.

Другият собственик беше Н.Ковачев – директорът и управи­тел на фабриката.  Беше човек с много идеи, умен и хитър и главно добър бизнесмен.

 

Смарайда Димитрова беше наследила акциите от съпруга си – също от Габрово. Тя имаше три деца – дъщеря  й беше омъжена за  Георги Трайков – лидер на най-лявото крило на Земеделския съюз и  по тоталитарно време беше Председател на Държавния съвет –т.е държавен глава.  Единият  син беше проф.Димитър Димитров, преподавател по икономика в Софийския университет, също фак­тор в Земеделския съюз и доколкото си спомням главен редактор на в. „Земеделско знаме”.  Другият син беше Кирил - неудачник,  като  дейността му се състоеше в това,  да измъкне пари от майка си и да живее без да работи. А на неговото име е кръстена фабри­ката във Варна. А не на принц Кирил, както мислят много варненци.

Ютена фабрика "Кирил" беше наименованието на фабриката. Главната дейност на фабриката беше производството на чулове за опаковане на тютюневите бали. А материалът за тях беше юта или коноп. Ютата беше за предпочитане, но беше вносна от да­лечни страни и под разпределение от държавен орган. Главният ни конкурент беше ф-ка "Юта"-Русе със същия предмет на дейност. Беше вече започнала Втората световна война и веднага се почувст­ва дефицит на материали.
1940 година. Икономиката: беше в небивал възход. Средна зап­лата около 2500 - 3000 лв. Цените бяха сравнително ниски. Живееше се лесно. Само хлябът беше сравнително скъп - типов хляб около 5 лева и бял хляб 6 лева. 

Високата цена на хляба се дължеше на това, че цената на житото и брашното се регулираха от създадената за целта "Дирекция хран-износ", която балансираше цените за износ и тези на вътрешния пазар в полза на вътрешния пазар, като по този начин стимулираше селското стопанство. В България действаше пазарна икономика, но и държавата се намесваше в много случаи.

Какво представляваше моята заплата от 1500  лева? От тях давах на мама 1000 лева за разходи в къщи и  500 лева оставях за мои раз­ходи. Какво можех да си позволя? Тогава имах приятелка, с която често вечеряхме в ресторант-бирария "Грозд". Мешана скара за двама души струваше 12 лева, бутилка вино Евксинсградско бяло – 6 лева и с хляба една обилна вечеря излизаше 20 лева. Това означаваше, че с моите джобни пари можехме да вечеряме в ресторант всяка втора ве­чер. Смятам, че с този пример получаваме някаква представа за стан­дарта на живота тогава.Някои цени, които си спомням: месо – 20 до 25 лева, сирене краве 12 лева, олио 11 лева. Не пушех цигари, но си спомням цените на цигарите: "Златна Арда" и "Слънце", които бяха второ качество струваха по 5 лева кутията, а "Томасян" и "Родопи", които бяха първо качество - 6 лева.

Бързо премина годината от есента на 1939 г./дипломирането/ и есента на 1940 г., когато работих във ф-ка "Кирил". Бързо, за­щото всичко около мен лъхаше на оптимизъм - дипломирането, работа и доход, очакване на благоприятен резултат от Берлин, малко емоции и най-главното, бях млад – на 22 години.

Междувременно пристигна съобщение от Берлин, че ми се отпуска от Хумболтовата фондация стипендия за 8 месеца по 130 марки месечно, с възможност за продължение във втората учебна година. Тогава не знаех какво представляваха тези 130 марки, а както установих после, това беше сума на границата на възможното за издръжка. Но бях доволен. Бях щастлив. Порастнаха ми криле.Следваше подготовка за заминаване, прощаване, сбогуване и ред неприятни процедури. Ще спомена само сбогуването с проф.Арнау­дов, защото беше според мен необичайно. Напътствията му бяха в смисъл, че аз отивам наистина на специализация и с цел да получа научна степен, но че това не е най-важното, по-важно ще бъде да се "нагълтам" със западната култура до която се докосвам, да опоз­ная онзи свят, да опозная техния бит и на второ място е докторатът. Останах изненадан тогава от този разговор, но по-късно осъзнах дълбокия смисъл на казаното, защото това се оказа реално в живота.

Октомври 1940 година. Заминаване за Нюрнберг. Ще пресе­ка за първи път границата. Представям си, че тогава съм се въл­нувал за очакващата ме неизвестност. А може би не ?... Спомням си думите на дядо Вазов : "Докле е младост леко път се ходи..."

Нямаше директен влак за Нюрнберг. Трябваше да пътувам до  Мюнхен и от там да взема  влака за Нюрнберг. Пътуването до Мюнхен траеше 30 часа. Но не ми се стори дълго, защото всичко ми беше интересно. Особено през светлите часове, когато влакът се промъкваше през все по-красиви и красиви места, особено когато се изкачихме във високите алпийски хълмове с вечно зелените тучни ливади, с фантастичните замъци и малките села с извися­ващите се в центъра готически църквички и техните високи кули.Пристигнахме в Мюнхен в края на деня, а нямаше подходящ влак за Нюрнберг. Трябваше да пренощувам в Мюнхен. Наех стая в хотел срещу гарата, оставих си багажа и поскитах малко на германска земя. Но не далеч от гарата.Вечерта вечерях в стаята с продуктите от България – салам и хляб и се приготвих за лягане. Но какво беше очудването ми, като видях върху леглото две възглавници, а завивка нямаше. Трябваше да дам воля на цялата моя изобретателност, за да се справя с положението. А какво се оказа? По-малката възглавница се оказа наистина с това предназначение, а по-голямата - голям калъф, пълен с пух и като се разгърне и разтърси, се получав една достатъчно голяма завивка.

Заслужава да отбележа и формата на сметката, която платих. Не си спомням сумата, но беше интересно съдържанието. На първия ред беше цената на стаята – нето, а след това след­ваха разходите за услугите като  :почистване, отопление и др., и накрая данъка за ползване. Наистина прецизни германци.

Във влака за Нюрнберг се запознах с един приятен герма­нец, инженер в заводите МАН. Отиваше в Нюрнбер по работа в заводите.  Пристигайки там, той ми предложи да си оставя багажа на гарата и да го придружа до заводите, където ще имам уникалната възможност да вляза с него и да ги разгле­дам. Това беше наистина едно забележително преживяване. По-късно имах възможност да посетя някои модерни заводи, но та­кова нещо не можех да си представя.Обядвахме с моя нов приятел в ресторант близо до га­рата. Беше започнала войната ивсичко в Германия се получава­ше срещу купони , така и храната в ресторантите, а аз още нямах купони. Поръчах си блюда, които се сервират без купони. Супа"Саго", която представляваше сварени топчета подобни на нашия кус-кус, но прозрачни и без никакъв вкус. Второто беше "шаран в синьо", което пък беше парче сварен шаран и два картофа. За хляб ми даде купонче моят познат. Първото ядене в Германия беше пълен провал. Никога след това не съм си поръчвал това ядене.

След обеда се представих в секретариата на университета. Там вече всичко беше перфектно. Знаеха за моето пристигане, а и стипендията беше получена. Това, разбира се, много ме  зарадва –разбрах, че се срещнах с прочутата германска организираност. Това за този ден беше достатъчно. Формалностите по представяне на моите документи и записването отложихме за другия ден.



Вечерта преспах в Гранд-хотел на гарата, разбира се, след като поскитах порядъчно из непознатия град.

Утрото беше изпълнено с ентусиазъм и оптимизъм, но и с богата програма. На първо място трябваше да си намеря квартира, тъй като в хотела беше място скъпо. Не си спомням по кой начин стана това, но много бързо реших този въпрос. Наех една много приветлива стая за 30 марки на месец, недалеч от центъра и универ­ситета. На ул.”Вендлерщрасе” № 9 при сем.Хакер – много възрастни и много симпатични хора. По-нататък в тези записки ще дам дължи­мото на тези мили хора.

Втората задача беше да уредя формалностите в университета, което беше предпоставка за регистрирането ми в полицията и да полу­ча така необходимите купони за храна. Всичко тръгна като "по ноти", като се има предвид прословутата германска организираност. Но тряб­ва тук да вметна, че и аз не им отстъпвах. Освен това, много ми беше приятно да констатирам, че с езика не срещах никакви труднос­ти – справях се добре.

След като уредих най-необходимите условия и формалности, трябваше да пристъпя към действия. Защото времето ми за работа беше лимитирано на първо време на 8 месеца. Наистина в условията за стипендията беше указано, че съществува възможност за продъл­жение на срока, но  беше война и всичко трябваше да се приема твърде условно.

Първо: в университета.

Наричаше се "Университет Хинденбург за стопански и социални науки".   Намираше се в центъра на града, но в много тиха уличка и едната страна на основите се миеше от малка, бистра, пълноводна рекичка - р.Пегниц. Разказвам в минало време, въпреки че съм уверен, че сградата и днес съществува и университетът още действа, като имам предвид колко там се държи на традициите и на запазване на изграденото. Но за мен всичко е в много далечното минало- това е положението.

Сградата беше много старинна/ не смея да кажа стара/, но така поддържана и лъсната, като че ли вчера е построена. Не беше голяма, ако се сравнява със сградите на университетите в големите университетски градове. А както се оказа, не беше и многолюдна. Бяxме около 200 – 300 студенти. Беше война и повечето млади хора бяха на фронта. Персоналът се състоеше от секретар и няколко служителки. Важен фактор беше секретарят, защото от него зависеха много неща, както се оказа после при презаписва­нето на допълнителните триместри. Да, през време на войната в Германия в университетите учебната година се делеше на три триместъра, а не на два семестъра. По този начин се ускоряваше обу­чението.

Записах учебните предмети, по които исках да вземам участие и необходимите семинари и започнах да посещавам лек­циите. Отново трябва със задоволство да отбележа, че не срещах затруднения с езика. Атмосферата беше приятна. Колегите ме прие­маха доброжелателно и с известно любопитство. Беше приятно. Може би ще бъде интересно да опиша как започваха лекциите: започваха винаги 15 мин. след определения час /така наречената - академична четвъртинка/. При влизането на професора, студентите го приветстваха не със ставане на крака, а с тропане с юмрук по чина, което траеше докато той стигне до катедрата.

Оказа се, че в Нюрнберг има още двама българи: Марко Бъзлянков - който беше завършил и защитил своята докторска работа и Пейо Шишманов, който беше за първа година. И  двамата бяха от с.Славеино -Смолянско. По-късно дойде и друг българин - Ковачев от Варна , син на богат татко и изпратен в Нюрнберг, за да избегне евентуална мобилизация.

С Марко Бъзлянков се сближихме много. Не знам какво село може да. бъде това с.Слевеино, но "селянинът" Марко представляваше такава фигура, като ли е израстнал в някой Лондонски клуб- културен, възпитан, с обноски и достойнство на благородник. Пейо Шашманов пък  беше от известен възрожден­ски род, но това личеше само по горделивото му държание. Беше неприятен. Но тримата, а по-късно – четирмата се срещахме често и добре се разбирахме. Вечеряхме често заедно и пиехме по бира.

Няколко дни след записването ми получих бележка, в която беше определен денят и часът за моето "тържествено записване", Марко ми описа как протича това "шоу", та бях предупре­ден, но все пак имаше  трудности. Първо: към Ректора трябва да се обръщам с титлата "негово превъзходителство" /ойере магнифиценз/, което изисква необичайни граматични форми. Второ : различията в двата езика в учтивата форма. На български език граматичната форма   /учтивата форма / е равна на "второ лице множествено число", докато в немски език учтивата форма е равна на "трето лице множествено число" ,а по отношение на "превъзходителствата" трябваше да полз­вам "трето лице единствено число". Например: " Желае ли Негово пре­възходителство?...".  А на немски език за "негово превъзходителство" се ползва формата на " второ лице, множествено число". Пълна бъркотия!!! Но все пак се справях не лошо.

В определения ден и час се представих в кабинета на Ректора. Чакаха ме Ректорът , няколко професори, разбира се и секретарят. Зададоха ми няколко формални въпроса: за досегашното ми учение, какви интереси имам и какво очаквам от предстоящето обучение. Отговорих сносно ,след което ми стиснаха ръката и ми пожелаха успех. Бях вече равноправен студент!

След няколко дни трябваше отново да се представя на Ректора. Не помня как стана това, но той именно беше определен да ми бъде научен ръководител при докторската работа и трябваше да разгова­ряме по темата.

Тук ще направя едно отклонение, за да опиша фигурата на "Негово превъзходителство". Пълното му име беше "Проф.Д-р,Д-р,Д-р Георг Риттер фон Еберт". Три пъти доктор!. "Риттер" означава рицарска титла, освен това и "фон". Но знаех, че той е научното светило на университета. А как изглеждаше? От долу нагоре: понеже беше много дребен, носеше обувки с високи токове, панталон на райета, черно едноредно сако, светло- сива жилетка, риза на райета и бяла обърната яка с папийонка, обаче сакото беше с щръкнали рамене, като че имаше еполети. Вместо очила - пенсне и прическа "на път", а от двете страни на пътя- по една лимба. И за онова време такава фигура издаваше лека миризма на нафталин, но не знам дали това не беше поза.

Така изглеждаше моят научен ръководител. Говорихме по темата по която искам да работя. Неговият въпрос беше: дали не искам лека теоритична тема, която бих могъл да зъвърша в кратко време и да получа желаната титла, или имам амбицията да се отдам на научна работа? Как бих могъл да отговоря, освен така, че желая наистина сериозна тема и то с нея да допринеса за развитието на някой отра­съл в България. Тогава наистина имах такива амбиции. Спряхме се на предложената от мене тема "Социалното осигуряване в България".

Тази тема пък предпоставяше запознаване с теорията и практиката по принцип, а след това набиране на материали конкретно за нашата страна, което можеше да стане през лятната ваканция, а заключител­ната фаза трябваше да продължи следващата година.

Продължих да слушам лекциите които бях записал, а често посещавах и вечерни лекции на общообразователни теми. Имаше и много интересни лекции с нестандартни идеи и теории. Но най- при­чудливата от тях беше, когато проф.Х. доказваше, че „ великото преселение на народите не е започнало от посока с посока запад, а обрат­но - от запад към изток”!. Без коментар!.

Иначе в университета животът си течеше плавно. Студентите бяха млади хора, предимно от женски пол. Слушаха внимателно лек­циите, а в голямото междучасие изваждаха от чантите задължителната ябълка. Чудно ми беше от къде си набавяха тази ябълка, тъй като тогава такива деликатеси не се намираха на пазара. Но всички или почти всички имаха по една ябълка на ден.

Повика ме секретарят за да ми съобщи, че Съветът решил, че могат да ме назовават вече с титлата "диплом-кауфман" или на български "дипломиран търговец". Така е: в Германия не може без титли.

В бита беше по-интересно. Връщам се малко назад до първа­та вечер в квартирата. От тавана висеше голям бял абажур с осветително тяло в средат,но не можех да намеря ключа за запалване на лампата. А какво се оказа: в тази къща няма електричество, а всичко се работи на газ. И осветлението. Хазяинът ми показа как се пали и гаси. Не ми хареса. А даваше много хубава мека светлина. Но нали знаех, че тази газ е отровна!. И като си легнах ,не ме хващаше сън. Станах. Запалих, изгасих отново и  няколко пъти проверявах дали кранчето е добре затворено.

Сутринта хазяинът ми почуква на вратата и ми казва: "Хер Беф, обувките". На немски език съчетанието "ае" често се чете като чисто "е", поради което често и по-нататък в Германия ме наричаха "Хер Беф".   А защо обувките? Ами трябвало да ги почис­ти. Протестирам, но той е неумолим и аз се предавам. И така, всяка вечер си оставях обувките пред вратата и сутринта ги на­мирах почистени и лъснати.

Семейство Хакер бяха много мили хора. Г-жа Хакер се грижеше сутрин да имам топла вода за бръснене, а вечер ми донасяше по една чаша от техния чай. Това ми помагаше много, защото често вечерях в стаята си. Колети не можех да получа­вам, но имаше възможност да ми пращат от Варна  по половин килограм сланина като "мостра без стойност”- /съществувеше такава форма/. Само това беше позволено. Иначе обядвах в едно малко евтино ресторантче. Храната не беше скъпа. Случваше се и да вечеряме с колегите в една сравнително добра бирария, където приготвяха вкусни аламинути и където изпивахме по халба бира. Любопитно беше да гле­дам кръчмаря какви гневни погледи ми отправяше, ако забравях да затворя капака на халбата. И ако не се сещах, той излизаше иззад шубера и демонстративно шляпваше капака на моята халба. Освен това съществуваше и друго правило: изпиеш ли си до дъно бирата, без да поръчваш на масата се появяваше нова пълна халба. Затова внимавах да оставям няколко глътки на дъното, за да не ...се налага да пия втора бира, което ми нарушаваше бюджета.

Както споменах по-горе, с тримата българи се срещахме често и се разбирахме добре. Най-силно се сближих с Марко с когото бяхме на близки становища по всичко, което ни заобикаляше. Еднакво не одобрявахме режима, еднакво мислехме за войната и изхода от нея, комен­тирахме "слуховете" /защото информация нямаше/ за лагерите и терора. Но, всичко това насаме – не смеехме да споделяме с другите двама. Имахме увереността, че те не са на нашето мнение, че одобряват тези неща, от които ние се възмущавахме. Въпреки ,че по-късно в България научих, че и двамата са станали членове на Комунистическата партия.

Имаше друго нещо любопитно в живота на българите в Германия. Знаехме за ширещата се шпиономания и подозрителност по отношение на чужденците. Прозвището "чужденец" се произнасяше често от германците като ругатня. Германците бяха надъхани от обаянието на Фюрера и всяко споменаване на името му, което достига до германско ухо бе за тях сигнал, че може би се говори нещо лошо за него. За да не се получава това и да се избегне всякакъв риск, между българите за Хитлер се разговаряше като за "Върбан". Това беше широко разпространено. И по-късно, когато имах възможност „по задължение” да посещавам много германски градове и да се срещам с много българи, навсякъде за Хитлер се говореше като за Върбан. Не ми е ясно как това е станало. Но кажете , дали българинът не е изобретателен!

Хазяинът ми - Хер Хакер беше кореняк- нюрнбергчанин. На него дължа възможността да опозная града и да науча много от легендите, свързани с живота там в далечно минало време. Обикновено в неделя двамата правехме далечни разходки из града. Той се обличаше в черни официални дрехи, запалваше традиционната "Виржиния", и тръгвахме към центъра. Какво представлява” Виржинията”?. .Това е рядко срещана в Германия пура- дълга, тънка, леко извита в дъга и страшно "серт". Веднаж той ми подари една” Виржиния.” Запалих я и смукнах веднаж, но не повторих.

Нюрнберг е стар крепостен град, каквито в Германия не са рядкост. Но е много красив!. Бил е ограден с ров и крепостна сте­на, а в центъра на естествено възвишение е построена вътреш­ната крепост със замък за владетеля. От рова и крепостната стена са запазени части, но вътрешната крепост и замъкът са напълно запазени. В петоъгълната кула се намират музея и стаята за мъ­чения с уредите за мъчения и умъртвявания. От уредите за мъчения най-известна е "желязната девственица". Тя представлява куха желязна фигура, по-голяма от човешки ръст, разделена на две като шкаф и отваряща се на панти. Във вътрешната стена са на­бити и стърчат остри клинове. Съгрешилата девственица била затваряна в този метален шкаф и оставяна там, докато острите клинове се впият в тялото и кръвта й изтече.Една от най-разпространените легенди е тази за "Рицаря Хеберлайн". Той е бил много смел. Помагал е на бедните и е наказвал лихварите и крадците. Бил е много обичан от народа и легендата за неговите подвизи е била широко разпространена.. Но при тези негови подвизи той е влизал в нарушение на закона и разбира се е бил заловен и осъден на смърт, но последното му желание е било да яхне за последен път своя вран кон. Това му било разрешено и на терасата на крепостта той яхнал коня, засилил се и рипнал над ограда и ров и се освободил. А на каменната ограда и днес стои белегът, оставен от подковата на коня.

Друга легенда: Извън източната стена на църквата "Сърце Христово " е изваяно разпятие, което е било обли­цовано със злато, но в края на 30-годишната война, когато войските на шведи и французи застрашавали да прев­земат града /около 1645 г./, за да не им вземат златото, нюрнбергчани боядисали разпятието в черно. И от тогава от конкурентни на Нюрнберг градове нарекли нюрнбергчани нещо като "очернители на Бога" /"Херготшверцер” /.

Така полезно и приятно протичаха дните ми, докато през декември ми дойде гост от Варна – Илия Собаджиев. Беше няколко години по-млад отмен. Познавахме се добре, но не сме били приятели. Той в същност беше много близък с моята сърдечна приятелка Дарка Гандова. Мисля, че са били съученици. Не бях предупреден, а и изненадата се оказа не особено приятна.

 

Историята е следната:

Илия дошъл в Германия да следва, но непременно в технически университет. Не беше ориентиран в кой град и в кой университет. Надявал се аз да му помогна. Получил от баща си достатъчно пари, които да стигнат  докато се запише като студент и изпрати удостове­рение за това,  което е условие за получаване на превод в марки от България. Но по пътя се развихрил и изхарчил парите, като между другото поживял във Виена и то не другаде, а в хотел "Амбасадор", а останалите пари му стигнали само докато стигне в Нюрнберг. Това беше почти инфарктна ситуация! Аз с малката стипендия, в единична квартира и гост, без каквато и да е перспектива за получаване на някакви пари. Нямах изход – приех  го и го настаних със съгласието на хазаите на дивана в моята малка стая.  До тук добре, но какво да правя сега? Единствената идея, която ме осени, беше следната:

Взех адресите от градската библиотека на три технически университета – в Щутгарт, Карлсруе  и още един, може би Хайделберг. Написах три сърцераздирателни писма, в които описвах ситуацията и молех да ми изпратят за Илия удостоверение, че е записан за редовен студент, за да може да получи превод. Който познава германската стриктност  когато се отнася за правила и документи, може да си пред­стави до каква степен съм се надявал на успех от тази акция. Вероят­ността е била може би толкова голяма, колкото е била надеждата на циганина, че морето може да се подкваси. Но друга идея нямах. И зачакахме да се случи чудото!Междувременно преживявахме с моите пари, които стигаха поне за прехрана. Но Илия се оказа доста леко­мислен и харчеше пари за ненуждни разходи. А се оказа и женкар. Не знаеше и дума немски, но намираше начин да завързва запознанства и често да липсва от къщи. Така мина известно време и каква беше приятната изненада,  когато от Щутгарт се получи необходимото удосто­верение. Не вярвах на очите си. Разбира се, че го изпратихме веднага на бащата на Илия и зачакахме превода.

Междувременно се случи нещо друго, което беше много приятно за мен макар, че ми донесе много неудобства в последствие. Студент­ското дружество при университета организира за Коледа и Нова Година ски-лагер в една хижа в Алпите. В организирането на такива начинания германците нямат равни. Идеята беше на лидера на студентската органи­зация Рихард Шьонвасер – много инициативен и много симпатичен мла­деж.. Той събрал за тази идея помощи от предприятия и банки, за да облекчи финансирането от  самите студенти. Поради наличието на тези средства стана възможно да поканят мен и още един стипендиант  да вземем участие в лагера без да плащаме. Това беше толкова съблаз­нително предложение че веднага се съгласих, въпреки несигурното положение с Илия. Оставих всички налични пари на Илия и към 20 декември заминахме за около 15 дни.

Ски-лагер в Алпите, през зимата, организиран от студентите начело с Рихард е едно уникално преживяване за мен, за което ще разкажа по-нататък, но сега по-важно беше какво заварих в Нюрнберг след завръщането?

Моят гост беше получил превода от България и беше заминал за Щутгарт, но през време на моето отсъствие той пак е поживял наширо­ко и за целта е взел заем "за мея сметка" от Марко Бъзлянков. Не ми беше ясно защо Марко му е дал заема за моя сметка, но трябваше да се примиря с този факт. А тези пари на Марко бяха много необходими. Той беше защитил своята докторска работа и оставаше само да я отпечати, защото съгласно закона в Германия, всяка докторска работа трябваше да бъде отпечатана в книжка и разпратена на всички биб­лиотеки и чак тогава можеше новият Доктор да  се ползва от титлата си. А в момента докторската работа на Марко се печаташе /тя беше на тема "Горското стопанство на България"/ и на него му трябваха парите, за да заплати и да узакони титлата си "Д-р pep-пол.", което се четеше "Доктор рерум пелитикарум". В скоби: това беше титлата, към която и аз се стремях. Това наименование звучи малко необичайно за специалист по икономическите науки, но това е друг въпрос. Това е стара традиция.

И така, Илия беше изчезнал, а аз дължах на Марко доста го­ляма сума пари, които не можех да покрия от стипендията.  Намерих решение, като постъпих на работа в една фабрика. Работех на преса, на която щамповах детайли за паласки за армията. Това беше доста рисковано начинание, тъй като бях подписал декларация, че докато получавам стипендия не ми е позволено да работя. Но нямах избор. Между другото, работата ми в университета трябваше да продължи. И се получи следната ситуация. Поисках разрешение от началника си във фабриката да отсъствам няколко часа, преоблякох се, отидох в университета, прочетох подготвения по-рано реферат за някои тео­ретически въпроси по социалното осигуряване, върнах се във фабри­ката

и продължих работа на пресата. Така се издължих на Марко,той си отпечата книжката, а и аз поставих в ред моите финанси.

Като финал на тази история: По-късно научих, че Илия Собаджиев завършил в Щутгарт образованието си, преселил се в Англия, оженил се за дъщерята на богат фабрикант и станал доста заможен.

Но не ме потърси. Не ми се обади.

Защо разказвам тази история? Няколко страници назад декла­рирах, че целта на написването на тези спомени е не толкова да разкажа моето житие, колкото чрез преживяното от мен да подскажа някои характеристики на времето, хората, събитията, живота, без да имам претенцията да изчерпвам въпроса. А тук въпросът е, типи­чен ли е случаят с Илия Собаджиев? И може ли от този единичен случай да се правят заключения и да се стига до обобщения? Мисля че НЕ. Въпреки че по-късно, когато имах възможности, съм помагал и на други мои съотечественици, изпаднали в нужда, като след това не съм получавал нито възмездие, нито благодарност. И въпреки това не смея да стигам до обобщения. Но нали има една стара мисъл, че получилият помощ не обича този, от когото я е получил.

След този неприятен спомен, ще разкажа за друг много приятен - ски-лагерът. Аз не бях слагал ски на краката си. Във Варна скиорството е напълно непознат спорт. Там не пада достатъчно сняг, а няма и подходящи терени. Затова аз не познавах планината, особено през зимата. Още повече пък самите Алпи. Това беше голямо предизвикателство.

Колегите-студенти ме снабдиха със всичко необходимо за зи­мен спорт: ски, клин, обувки, яке и еднодневка. И една ранна сутрин влакът ни понесе към целта. А тази цел беше "Хижата Алпийска роза", намираща се в подножието на връх "Флайдинг" - 1896 м. в централ­ните Алпи. Изходната точка за изкачване до хижата беше градчето Вестендорф, на18 км.западно от Китцбюел, в долината Бриксентал. Споменавам Китцбюел, защото за Вестендорф много малко хора са чували, не за Китцбюел се знае, че е център на зимния спорт не само за Австрия, но и за Европа, а защо не и за останалия свят. Пиша за Австрия, но тогава /1940 год./държана Австрия не съществу­ваше. И тук ще си позволя едно отклонение:

 
По-възрастните поколения и мои съвременници помнят, но мла­дите не знаят тази история, а е добре да я научат. До втората све­товна война Австрия беше една цветуща държава. С богата индиви­дуална култура. Населението беше в мнозинството от германски ед-нически произход, но и много смесено със унгарци, чехи и други -беше център на Европа. Говоримият език беше немски, но на така сладкия австрийски диалект. Хитлер беше на власт в Германия от 1933 год. Борбата му беше към завладяване на цяла Европа, но на първо мяста към съседните държави. На 15.нарт 1938 год. окупира Чехия и я превърна в Германски протекторат. В Австрия партията, която подкрепяше Хитлер беше много силна, а и самото население

беше под силното влияние на този ненормален човек. И през март 1938 год., когато се състоя в Австрия така нареченият"плебисцит" /сега "референдум/, мнозинствето от австрийското население гла­сува за присъединяването на Австрия към Германския райх. Беше осъществен така наречения "аншлус" и държавата Австрия престана да съществува. До 1946 год., след края на войната, когато държа­ви те-побе ди телкв решиха да възстановят суверенитета на Австрия в границите от преди войната.

Така че през 1940 год. Вестендорф и Алпийската роза бяха в границите на Германия.

Пристигнахме на гара Вестендорф. Картината беше за мен съвсем непозната и неописуема. Снежна белота от тук до безкрая. Предстоеше изкачване до хижата в южна посока, към върха Флайдинг, което изкачване по предварителни сведения би трябвало да трае около два и половина часа. А тази прогноза се оказа вярна. Беше много стръмна пътека и за да се облекчи трудното изкачване , същата се виеше на ляво и на дясно като серпентина. Не зная как трябва да назова пътеката, по която се изкачвахме - пътека или път ,защото беше толкова широка, че по нея можеха да минават големи товар­ни шейни. В това се уверихме след малко, тъй като ни настигна и задмина една такава шейна, теглена от "човешка сила". Това беше голяма шейна, богато натоварена и теглена от един мъж, чийто образ може да се срещне само в анимационните филми: толкова невероятно мощен, че аз не мога да го опиша. Оказа се, че този е единстве­ният начин за снабдяване на хижата, а в шейната са били вероятно пържолите, които  нейната стопанка така щедро ни поднасяше.

Изкачването наистина отне повече от два часа, но не ни съз­даде особена трудност. Лично аз бях спортувал преди това доста-ин­тензивно, бях слаб, нямах нито капка излишна тлъстина и бях от първите, които се изкачиха.

И така бяхме вече пред Алпенрозенхюте. Сградата е внуши­телна- в лицевата част на три етажа, с богато остъклена тераса на изток.   Посрещна ни, разбира се, собственикът на хижата   -"фатер Ридман". Така го наричаха, така го наричахме и ние /татко Ридман/. Беше дребен мъж на неопределена възраст, но все пак на около шестдесетте, с обрастнало лице и остра брадичка и усмих­нат. Тази  усмивка не слезе от лицето му през цялото наше госту­ване. Облечен беше в традиционната тиролска жилетка, сива със зе­лени ревери и с богато везана на цветя тюбетейка. Въведе ни в хижата.

Трудно ми е да опиша хижата - нямам необходимото дар-слово. Само ще спомена огромното помещение на първия етаж, което служеше за всекидневна, трапезария и за неизбежните забавления, с дебелите греди на тавана, с огромната печка в средата  сглобена от кахли, върху която можеше да се седи, да се лежи и да се сушат влажните дрехи от последния осъществен преход. Ще спомена и голямата маса с дебел плот и тежките столове, около която маса удобно се разпо­лагахме ние - тринадестте студенти от Нюрнберг?

Бяхме тринадесет колеги студенти - седем момчета и шест моми­чета. Повечето от тях се познаваха от университета. Аз не познавах никого, но това не смущаваше никого - нито мен, нито другите. На тези години и при тези обстоятелства сближаването беше лесно. Още във влака, тръгвайки от Нюрнберг, бяха ни съобщени условията, които трябва безусловно да спазваме. Първо: трябва да се обръщаме един към друг само на собствените имена- всяко нарушение на това правило носи глоба 50 пфенига. Изредиха се няколко от колегите и дойде моят ред. Съобщих, че идвам от България, от Варна на Черно море и че се наричам Йордан. Но това име срещна възражения- било им много непознато, не им звучало добре, че те познавали от историята името на руския цар Иван Грозни и решиха да ме наричат Иван, с ударение върху И-то. Вто­рото условие беше: никакви грубости, никакви неприятни спорове и никакви нецензурни изрази. Нарушението на това правило също носеше глоба от 50 пфенига. Аз много внимателно спазвах тези условия - по принцип, а и защото бях оставил на Илия почти всичките си парички.

Общо взето, тези условия се спазваха, но имаше и доста наруше­ния. А и арбитърът Рихард беше строг и събираше безмилостно ценните стотинки. Така се набра един фонд, който позволи на връщане да си позволим в Мюнхен някои екстри. Но за това по-късно.

В хижата дните протичаха много приятно. Тук е мястото да спо­мена обилната и вкусна храна, която ни се сервираше. По принцип, всички хранителни продукти в Германия се получаваха срещу купони и бяха доста ограничени. Тук обаче войната не се чувстваше. Обилна за­куска /на корем/, богат обяд със споменатите пържоли и разнообразна вечеря. Това обстоятелство беше много важно. След прекарана сутрин със ските на учебния плац и то при доста ниски температури, един добър обяд е най-желаното, което може да ви се случи. За пиене под­насяха така наречената "ши-васер"/скиорска вода/. Представляваше топла подсладена напитка с аромат на цитросуви плодове, сервирана в бирени халби. Разбира се - никакъв алкохол. Това питие можеше да се получи и допълнително през целия ден срещу заплащане и струваше сто­тинки .

Дните протичаха без задължителна програма. Всеки се забав­ляваше както му е приятно. Сутрините обикновено прекарвахме на ски. Зад хижата имаше удобен плац за начинающи, а за опитните скиори възможностите бяха неограничени. Аз, разбира се, прекарвах много време на плаца. Бях съвсем начинающ и по преценка на колегите след няколко дни постигнах "известни" успехи. Но,тази оценка "известни" ясно показваше, че не ме бива. Ясно - планината не е море.

Следобедите бяха също предназначени за свободни занима­ния. Едни отиваха отново на ски, други играеха шах и други игри, трети намираха нещо за четене, а четвърти съчиняваха и компози­раха "химна"на нашия ски-лагер. Това беше песен с оригинален текст и музика, който увековечаваше преживяното от тринадестте студен­ти през тези чудесни тринадесет дни. Този химн ние изпявахме поне веднаж всяка вечер след вечеря. Освен това някой

съчини историята на нашия ски-лагер, като в тринадесет стиха за всеки от участни­ците беше казано нещо характерно. Това звучи може би днес доста тривиално, но когато си на двадесет години и когато преживяваш едно толкова уникално събитие, то се запечатва в паметта за цял живот.

 А аз и до днес помня -след 64 години- и "химна" и стихове­те.

Най-интересни бяха вечерите. Това беше времето за вицове, за разкази за интересни случки, за гатанки и песни. За онези харак­терни германски песни, при които всички изпълняват един комичен рефрен, а след това всеки се опитва да подскаже и изпее някаква смешна история. И често това пеене се придружаваше от неизбеж­ното за онова време и за такива вечери "шаукелн" - седейки на ма­сата , хващане под ръка и клатене на ляво и на дясно. И тук се сещам, че "любезният читател", ако има изобщо такъв, би си помислил-„ кол­ко наивно и елементарно е това!”. Нека!. Но ако може за миг да се вмъкне в моята кожа, и в онова време, в кожата на едно бедно момче от провинциална Варна, кацнало по силата на обстоятелствата в една прекрасна хижа в центъра на Алпите и мислено преживее една такава вечер, няма да мисли така!

Център на програмата в тези вечери беше татко Ридман. Той се оказа едно бижу. С неговата китара и прикрепената към нея мундхармоника той изпълняваше най-чудните планинарски песни. Това е едно изкуство, което аз мога да сравня само с "уестърните" на Северна Америка. Харесахме се с този изключителен старец и раз­менихме няколко писма, докато бях в Нюрнберг. Пазя за спомен една от тези картички.

Така течаха дните и вечерите в Алпенрозенхюте, докато   не ви­дях в лицето "бялата смърт" !!!

Беше 30 декември 1940 година. Решено беше на този ден да се "спуснем" до Китцбюел и да съпреживеем с хората там  предновогодишното настроение в този чуден град. Решено , сторено. Да, ама се оказа, че не съм преценил непознаването на планината   и лип­сата на опит. Сложихме сандвичите в еднодневките, грабнахме ските и застанахме на "абфарта".   Приятелите-скиори се спуснаха по стръмния склон и за секунди изчезнаха. А аз? Опитах със ските, след секунди вече се спусках по задник, и пак по ски, и пак по задник - много стръмно! И така продължих с много мъка до гарата на Вестендорф. Така слизането за мен се оказа много по-трудно от изкачването. И задникът ми беше вече много мокър от снега /по-късно ми казаха, че това било много противопоказно/. И тогава се случи нещо напълно необяснимо! Като че ли изгубих паметта си. Помня само, че се качих на влакчето за Китцбюел и друго нищо не си спомням от случилото се през този ден, за което много съжалявам, защото след много години посетих Китцбюел, но не беше същото! Какво се беше случило? Помня толкова подробности от видяното през тези години, а за този ден не си спом­ням абсолютно нищо. Дали случилото се през тази нощ не изтри от паметта ми преживяното през деня - толкова силна ли е била травмата?Помня само, че се намирах в подножието на хълма, на върха на който се намираше хижата и че беше вече тъмно. Бях "измокрен-гладен-изморен", както се пее в една войнишка песен. Качвах се бавно по стръмния път. Не беше много тъмно, чистият сняг отразяваше всякакви светлини и имаше добра видимост. Бях много жаден. За щастие, около мен имаше неограничени количества вода във форма на сняг. И аз се възползвах - шепа сняг в устата - хем хладно, хем мокро. Защото ми беше и много топло. От къде можех да зная аз, морското чедо, че яденето на сняг в такова положение може да бъде фатално. А пък срещу глада имах в еднодневката бучки захар,/оказа се че е също толкова опасно/. И така - бучка захар и шепа сняг – разкош!

Бях много уморен. Сложих ските върху снега, върху тях едноднев­ката и върху нея поседнах да почина. Бях чувал, че това не е позво­лено и че може да бъде фатално, но бях сигурен, че с мен "това" не може да се случи. Нямаше тревога. Станах и тръгнах нагоре. След известен преход се наложи пак да почивам и така няколко пъти, докато последния път седнах и не станах, докато през мъглявото ми съзнание не чух човешки гласове. А ми беше приятно, беше ми топло, а не чувствах и умора. Тези хора ми помогнаха да се изкача до хижата, като ме теглеха за подадена ми ски-щека, за която аз се държах. След бурното посре­щане - направо в леглото!

Коментариите на другия ден: колегите били вече разтревоже­ни и се готвели да тръгват да ме търсят. Считаха, че съм избягнал "бялата смърт". Може и така да е.


Този ден прекарах в леглото. Бях много уморен - и физичес­ки и психически. Колегите ме обгръщаха с повече внимание от обикно­вено и това ми беше неприятно - чувство за вина и лошо самочув­ствие !

Вечерта празнувахме посрещането на Новата година. Имаше песни и танци, китари и акордеони и традиционния "пунш". Това е топло питие от червено вино с подправки и нарязани портокали. От една огромна купа всеки можеше да си сипва по желание. Аз бях повече наблюдател, отколкото участващ във веселието, с малки из­ключения. Покани ме на танц една хубава млада жена, със спортна фигура и планинарски загар на лицето. Оказа се, че тя ме е тегли­ла до хижата. Как ли съм се чувствал?

Бяхме вече в 1941 година! Животът в  хижата продължаваше по същия начин - пързаляне на плаца, обилните обеди и вечерните веселия. И все пак, като че ли не беше същото!

А  настана време да си тръгваме. Сбогувахме се с татко Ридман, със стопанката и с другия персонал и се спуснахме до Вестендорф. Но този път аз реших да не показвам моите постижения в ски-спорта и се спуснах пеша.

Пътят ни водеше през Мюнхен. И тук Рихард ни изненада много приятно. С останалите пари от даренията и от” фонда от на­рушенията на правилата”, стана възможно да прекараме целия ден в този прекрасен град. На първо място посетихме известната прид­ворна пивоварна и бирария Хофбройхаус, където в избата можеше всеки сам да си налее с бира халбата от огромните бъчви. Раз­гледахме града, а вечерта посетихме прочутото ревю в Дойчес теа­тър. Беше незабравимо! И до днес си спомням някои от мелодиите и картините на това представление.

Късно вечерта пристигнахме в Нюрнберг и започна ежедне­вието. Както описах по-горе, за мен имаше и доста неприятни изне­нади .

Това ежедневие беше нарушено от още едно интересно събитие. Хумболтовата фондация организира през времето от 2 до 10-ти февру­ари за студентите си в Германия един така наречен социално-политически курс. Той се състоя в предградието на Берлин - Бабелсберг, където се намира и кино-градът на УФА. Нямам никакъв спомен, какви лекции бяха четени.

 По-важно беше, че посетихме Потсдам и комплекса от дворци, като Сан-Суси, Нойес пале, японския павилион и истори­ческата мелница - неща, които напомнят за присъствието на Фридрих Велики или както германците са го наричали "дер алте Фриц". Инте­ресно беше, че участваха студенти от много страни от Европа и Азия, с които се запознах и имах интересни разговори.

В Нюрнберг животът си течеше по старому. Посещавах много лекции - и дневни и вечерни. Беше ми интересно. Ние, четиримата бъл­гарски студенти си говорехме за "Върбан", критикувахме някои порядки, но както писах по-рано, не бяхме единни в оценките на събитията. Войната се развиваше все още добре за германците. Много често по радиото звучаха фанфари и съобщаваха за германските победи. В такъв случай всички присъстващи германци ставаха на крака и вдигаха ръце за партийния поздрав. Аз, разбира се, ставах на крака, но не вдигах ръка за поздрав, което по някога ми донасяше неприятности - често някой ме побутваше отзад и ме подканяше да вдигна ръка. Но аз смятах, че тази война не е моя.

Междувременно настъпи пролетта и трябваше да мисля за връщане в България. Тук, в Нюрнберг, нямах вече работа. Трябваше да поработя в службите, които се занимаваха със социалното осигуряване в България.

И така, двамата с Марко Бъзлянков пристигнахме в Русе на 05.05.1941 г. Пътувахме през Румъния, макар пътят да е много по-дълъг, защото през Югославия не можеше да се пътува поради бушуващата граж­данска война.

Какво заварих във Варна? Радостно беше, че всички мои близки и приятели бяха живи и здрави. Здрави относително, защото баща ми беше вече доста болен и ми беше жал да гледам как се мъчи този добър човек, когото толкова обичах. Живееха доста оскъдно. Въпреки болестта си, баща ми поработваше по малко тук-таме и главната издръжка беше от заплатата на сестра ми Сия.

Хубаво ми беше в къщи, но не съвсем. Бях неспокоен дух - не какъвто съм сега. Бях недоволен от всяко състояние и това беше добре. Въпреки, че ми беше хубаво в къщи и в родния град, нещо ме теглеше в друга посока. Бях видял друг свят. И си спомнях думите на проф.Яна­ки Арнаудов, когато ме изпращаше. И тогава /през 1941 г./ и после, когато бях на работа в Линц и Берлин, бях постоянно раздвоен. Когато бях там, ме гонеше неистово желание да си отида във Варна, нещо като носталгия. Но бях ли вече там, не можех да изтрая цялата отпуска и най-често предсрочно се връщах към София и no-назапад. Така беше и когато се върнах в България на 23.10 1945 година,защото бях отсъствал година и половина без прекъсване,но тогава нямаше вече връщане.

Поработих в Градската служба на осигуряването,където за щастие имах приятели.От там взех каквото ми трябваше: нормативни документи,данни,статистики и всичко каквото можех.Трябваше да потърся и съдействието на Главната Дирекция на труда в София.За щастие,шеф на тази служба тогава беше проф. Горан Иванов,който ми беше преподавател по правните науки във Варненския университет и с учебниците на когото се занимавах като студент във Варна.Познаваше ме добре и това ми помогна.

Напуснах Варна и се установих за кратко в София.Там, на ул.”Аксаков” № 10 моят кръстник инж. Янко Панайотов имаше малък едностаен апартамент,в който пребиваваше когато е в София и от който ми беше дал ключ.Това ми даваше възможност по-пестеливо да прекарам тези дни.А как съм се оправял с парите и днес не мога да си обясня! В Дирекцията ми помогнаха също много,докато дойде денят в който трябваше да се сбогувам и да продължа в Нюрнберг.От стипендията ми беше останала за един месец,а имах уверението,че ще получа продължение.Вечерта реших да благодаря на проф.Иванов,а нещата се обърнаха в съвсем друга посока!Той ми предложи да ме назначи веднага за инспектор на труда и да ме командирова в Германия като български представител по въпроса за защита на интересите на българските работници там.Уверяваше ме, че ще ми остава време свободно да продължа работата си  в университета.В България родителите ми ще ми получават заплатата.Помолих за време да помисля и реша.Предстоеше ми наистина трудно решение!На едната везна тежеше тази важна и добре платена работа като български представител / а бях само на 23 години /, възможността евентуално да довърша специализацията си и заплатата ми в България,която ще получават моите родители.Да си призная , че ме гризеше съветта когато оставях във Варна близките си с тези оскъдни средства,а аз заминавам на някъде.Та мисълта,че при този вариант баща ми няма да бъде необходимо да работи,ме много блазнеше!На другата везна тежеше специализацията и възможността да се съсредоточа само там!Не можех да реша сам и затова на другия ден се обадих на бати Тодор.Смятах тогава,че той е най-опитен и че правилно ще ме посъветва.И той каза „Да”.Това реши въпроса и след няколко дни,на 21.09.1941 година, заминах за Берлин.Пътувахме заедно с друг колега-Стойко Ковачев,малко по-възрастен от мен.Той беше направил докторската си работа в Берлин и знаеше езика и познаваше града.Но пътуването не мина без инциденти! Ето какво се случи:

Пътувахме в спален вагон - директен за Берлин. Вагонът беше празен. Кондукторът ни предостави две съседни купета, отвори вратата между тях и се получи едно обширно помещение. Разопаковахме багажа и се настанихме за дългото пътуване. Една особеност тогава беше тази, че в София не можеше да се купи билет за цялото пътуване. По различ­ни причини /несигурни валути/ получихме от Народна банка в "кеш" стойността на билетите за всяка транзитна държава в съответната валута, а билетите купувахме от кондуктора на вагона. И когато вля­зохме в Унгария се оказа, че сме получили много повече валута, откол­кото е необходима и ни останаха доста пари. Какво да ги правим? Раз­положихме се  във вагон-ресторанта и си поръчахме един богат обяд, при който не липсваше и бутилка токайско вино. Не след дълго влакът навлезе в Централната гара на Буда-Пеща. И след като слязохме на перона да се поразтъпчем с ужас констатирахме, че нашият спален вагон липсва в композицията. Какво е станало? След дълго разузнаване на "унгарски език" най- после се добрахме до един офис на Червения кръст, където имаше и немски говорящ служител. Какво се оказа? По разписание нашият вагон е бил откачен на източната гара на Буда-Пеща от тази композиция и чрез маневри е бил прикачен на друга ком­позиция в друга гара за влака, който пътува за Берлин. А този влак пътува в друга посока. Така, че наистина нашият вагон е бил директен за Берлин, но с различни влакове. За това никой не беше ни предупре­дил. И така, стърчахме на гарата без документи, без пари и без вещи­те си.

И едно отклонение: аз не бях изслужил военната си служба. Години наред кръшках, като се явявах на наборни комисии и по раз­лични показатели бях винаги отлаган. Така беше и сега. Преди да тръг­на от Варна се явих на поредната Наборна комисия и пак бях отложен. Неприятното беше, че пред Наборните комисии у нас младежите се явя­ваха задължително остригани "нула номер". Така остриган бях и аз и на гарата в Буда-Пеща.Изглеждах сигурно като току-що освободен от затвора, защото тогава още я нямаше модата на голите глави.Въпреки тези обстоятелства, трябваше да се оправяме. От Черве­ният кръст ни помогнаха. Обадихме се в нашата легация и им разказахме случилото се. Повярваха ни. Това сега не би могло да се случи. Из­глежда, че тогава още е имало по-голямо доверие между хората, а и навярно преди нас не е имало някой, който да ги излъже с такава фан­тастична история.Добрахме се до легацията. От там телефонирахе в София и се увериха в нашата автентичност, дадоха ни пари и някакъв документ, настаниха ни в легационния хотел и  вечерта дори прекарахме много приятно в ресторанта на хотела.   Младост, младост!

На другия ден на гарата се качихме на двойника на нашия спа­лен вагон и потеглихме за Берлин. И когато на гара Братислава ние със Стойко си "ближехме раните" и тъпо гледахме през прозореца, се случи онова чудо: един носач в обичайната униформа носеше моя куфар на рамо и търсеше на кого да го предаде, а зад него негов колега носеше куфара на Стойко! Не е за вярване - прилича на приказка от "1001 нощ", но е вярна!

В Берлин ни посрещнаха шефът на Представителството Атанас Бараков и колегата Влади Неделев. По някакъв начин бяха проследили нашето разписание.

Тук трябва да направя едно по- обширно отклонение, за да обясня какво представляваше това наше Представителство, на какво се основаваше и какви бяха нашите права и задължения.

Без да имам претенции за изчерпателност мисля, че мога да запиша основните принципи, на които беше изградена тогавашната германска държава - Третият райх. Те бяха съчинили редица постулати в които фанатично вярваха и които следваха до самия край на катастрофата, като: "Германците са членове на no-висока раса"  ,"всички германци са чисти арийци", "германският народ е единен , няма инакомислещи", "не съществуват класи и противоречия между класите" ,"не съществу­ват противоречия и между работещи и работодатели - те всичките работят за просперитета  на държавата и за победата", "един народ,една партия , един фюрер”.

Затова в тогавашна Германия не съществуваха профсъюзи. Според тяхното разбиране, те не биха имали срещу кого да защита­ват работниците. Затова те хитро бяха създали една организация, в която членуваха както работодателите, така и работниците –„Германския трудов фронт „  , или за кратко наричан "Де-А-Еф". Това беше чисто формално, защото никой не чувстваше защитата на тази организация, но тъй като,макар и формално, тя защитаваше и ра­ботниците, нашето

Представителство беше прикрепено към нея.Това Представителство съществуваше благодарение на една държавна спогодба между България и Германия относно въп­росите за защитата на нашите работници, намиращи се в Германия. Германската държава отпускаше ежегодна субсидия, с която се покри­ваха заплатите на представителите . Иначе всички други разходи бяха за сметка на ДАФ. Ние работехме в техни помещения, ползвах­ме техните телефони и канцеларски разходи.А заплатите ни никак не бяха малки. Докато например един началник на отдел в центра­лата на ДАФ получаваше заплата в размер на 350 марки,аз в началото като районен представител в Линц получавах 800 марки ,а после в Берлин – 1000 марки.Това бяха почти дипломатически заплати. В това нима нищо чудно, защото самите германци ни третираха като диплома­тически представители. Независимо от това, че имаха високо самочувствие като членове на партията от по-висок ранг, към нас те афишираха под­чертано уважение. В същност, те повечето бяха прости хора, за което ще стане дума по-нататък. Качеството ни на дипломатически представи­тели се характеризираше с това, че ние бяхме членове на нашата ле­гация. В Берлин аз имах дипломатическа карта, която ми гарантираше редица привилегии, например като тази на "екстериториалност". Освен това, получавах купони за храна колкото за осем германски граждани.

Какви бяха правата ни?   Те не бяха написани никъде "черно на бяло". В моята практика установих, че всеки сам трябваше да си ги извоюва. Настъпателно, но и с такт. Основно наше право и задължение беше да следим за спазването на условията на договорите, които нашите работници бяха подписали при вербуването им в България. По-нататък ще вляза по този въпрос в по-големи подробности.

Но, докато в Берлин чакахме да се аклиматизираме и да навлезем в работата, се случи едно любопитно събитие. Пристигна от София наша делегация, която имаше задача да сключи с германската страна спогодба за социалното осигуряване на нашите работници. Ръководител на делегацията беше д-р Иван Бакаливанов - главен счетоводител на Дирекцията на труда в София. Придружаваха го двама специалисти, които после се оказа, че не са никакви специалисти, а са били изпратени на разходка до Германия. И тогава ставаше така!


И когаато започнали работа в комисията се оказало, че никой от нашите не е запознат с проблема. Освен това, Д-р Бакаливанов гово­реше много слабо немски, а и малко заекваше, а преводач нямаше. Пълна скръб!. Тогава някой подсказал на нашия пълномощен министър Славчо Загоров, че в представителството има един, който разбира нещо по въп­роса. И последва нареждане да бъда включен в преговорите. Тогава и аз бях начинаещ в професията, но нали е казано "между слепите едноокият е цар".

Проблемът беше ясен, но се искаше от нас да познаваме норма­тивната база на нашето осигуряване и главно да имаме данни. А ние ги нямахме. Трябваше да се договорим германците да внасят в нашите осигурителни фондове част от вноските, които германските работо­датели внасят за нашите работници в техните осигурителни фондове. Имаше едно улеснение, а то бе, че германците вече бяха сключили такива споразумения   с другите държави, граждани на които работеха в Германия.Трябваше да се сключи аналогично споразумение, но все пак трябва­ше да се преговаря, поне формално. Любопитно беше да се наблюдава от някъде как течаха преговорите. От едната страна на масата за пре­говори е седнал техния зам.м-р на труда и около него са настанени неговите специалисти, от другата страна сме ние. При всеки въпрос който възникне , шефът на германците като диригент на оркестър посочва специалиста ,който трябва да отговори, и последният декла­мира необходимото. А когато трябва ние да изясним някой въпрос , обикновено ние вдигаме рамене. Такъв срам рядко съм изживявал!.

Но споразумението беше сключено. Минисърът на труда г-н Онезорге ни даде официален прием в хотел „ Адлонг „. И така приключи тази сага. Но германците не ни простиха невежеството и при тосто­вете на приема техният зам.м-р ни каза, че неговите хора са ни да­ли един добър урок по социално осигуряване.

Не мога да си спомня колко време отне аклиматизирането и инструктажа,но това време изтече и трябваше да се работи.

 Бях разпределен като районен представител в гр.Линц - център на об­ластта "Горен Дунав"/бивша „Горна Австрия"/. Представянето ми на ръкъводството в Линц стана така: пътувахме за Линц трима -гл.представител Бараков, един ръководител на централното ръководство на ДАФ на име Бланкенхан и аз. Оказа се, че Бараков и Бланкенхан са стари приятели - състуденти от Берлин, където Бараков е следвал. И пак една любопитна случка: пътуването трае­ше дълго. Бараков и аз смятахме, че

към влаковата композиция има вагон-ресторант и затова не носехме никаква храна,но се оказах­ме излъгани. А г-н Бланкенхан беше добре осведомен. И когато нас­тъпи обедно време, той извади своите два сандвича и сладко си хап­на, без да обръща внимание на нашите жадни погледи. В същност, как­во ли можеше да направи? Двамата с Бараков гладувахме жестоко през целия ден. Питам се, как ли Бараков и аз бихме постъпили на място­то на Бланкенхан?

Отседнахме в хотел "Линцер хоф" - единствения добър хотел в града. На другия ден се състоя тържественото ми представяне на ръководството на ДАФ в града. Ръководител на ДАФ в областта се нари­чаше Илх. Или както го наричаха "пг Илх", което означаваше"партиен другар Илх". Тогава това "пг" пред всяко име на началник беше за­дължително, защото всички бяха партийни членове. Разбира се, аз упот­ребявах обръщението "г-н". От този ден започна моята трудова дей­ност в Линц, която трая около три и половина години. За тази дейност има богати спомени, но ми се иска най-напред да обърна повече вни­мание на бита.

Линц е областен център, но с доста провинциален облик. Разпо­ложен на двата бряга на р.Дунав и за разлика от други градове,които населяват бреговете на големи реки, град Линц не се е развивал по протежението на реката, а обратно - препендикулярно на реката и то предимно по левия бряг. И когато се говори за гр.Линц, се разбира частта по левия бряг, а за частта по десния бряг се говори за Линц-Урфар. Учрежденията, хотелите и търговската част се намират на левия бряг. Една забележителност на десния бряг е хълмът Пьостлингберг, по който пълзи зъбчата железница и стига до стар манастир. Двете части на града са свързани посредством бетонен мост, единствен за града. Една едиствена трамвайна линия свързваше подножието на хълма на десния бряг с централната част на левия бряг /Адолф Хитлер плац -бивш зеленчуков пазар/   и продължаваше до крайните квартали на север. Разбира се, моите спомени се отнасят за онова време - сега сигурно всичко се е променило. Имаше един престижен хотел, едно много еле­гантно кафене и няколко ресторанта, от които най-приятен беше този на гарата. Имаше и един много елегантен ресторант - този на съюза на търговците, където се сервираше и обслужваше като в най-аристокра­тичен клуб.

В гр.Линц имаше два кинотеатъра и един оперен театър. Нарича­ше се "оперен", въпреки че там се изнасяха освен оперни, още и опе­ретни и театрални спектакли. Сградата беше подобна на повечето театри, а салонът беше на високо ниво. Това задоволяваше гражданите на града.

Какви опери гледах в този театър? Както в повечето провин­циални германски /и австрийски/ театри, тук липсваха постоянни оперни и театрални състави - разчиташе се повече на гостувания. И това беше добре, защото е no-ценно да изчакаш гостуване на елитен оперен със­тав от големите оперни театри, отколкото да имаш представления от второстепенни състави, които тези малки театри можеха да финансират.

В Германия съществуваха така наречените "вагнерови състави" и "вагнерови певци". Това бяха големи майстори със специални "вагне­рови гласове", които излизаха на сцената по-рядко и то само във опери на Рихард Вагнер и бяха канени от всички оперни театри. В Линц такива майстори на оперното изкуство гостуваха всяка година и изнасяха спек­таклите от "Пръстена на нибелунгите". Това бяха празници!.

На около 20 километра от Линц една малка трамвайна линия водеше до манастира "Санкт Флориан". Забележителност за това свято място беше вторият по големина орган в Европа, построен на времето от майстор Брукнер,на който орган той е свирил до края на живота си.

Разбирам, че на пръв поглед е трудно обяснимо защо се спирам толкова на един град, който в същност с нищо не блести, но отговорът

е много прост- в този град прекарах три от най-щастливите си години. В Линц и Залцбург, а и изобщо в Австрия оставих част от сърцето си и то безвъзвратно!.

Споменът: бях на 23 години, с престижно обществено положение, с финансови възможности, за които не съм могъл да мечтая /като се има предвид лишенията в миналото/, с верни приятели и добро самочувствие и това, че в семейството на Мутер Файхтингер намерих истински дом и такава обич, каквато не бях очаквал. Да, в Австрия се чувствах като у дома си. И ако някой ме запита /във въображаемо интервю/ къде бих искал да живея, то отговорът е безспорен - в Австрия!.

Тази квартира, този дом, се намираше на улица "Лесинггасе" № 6. В партера на стара къща, стая със старинно обзавеждане, тра­диционната кахлена печка, без течаща вода, а с най-често използ­ваните в Австрия и Германия тогава леген и кана върху маса-умивалник и кофа под него. Баня в къщата нямаше.

Ползвах градската баня. По онова време, преди повече от 60 години, много рядко имаше квар­тири с течаща вода. Но това не пречеше на германците и германките да са винаги чисти и да не се усеща миризма на пот. Осветлението беше електрическо, а готвенето ставаше на газ. Постъпването на газ­та в жилището ставаше автоматично - имаше уред, който контролираше разхода на газ. При изразходване платеното количество газ, в уреда се пускаше една монета от 50 пфенига и газта протичаше отново.

„Лесинггасе”  беше много тиха уличка, макар в центъра на гра­да. Не водеше за никъде. А тогава нямаше автомобили и доколкото имаше такива, те обслужваха администрацията и партията. Притежава­нето на частни автомобили беше немислимо - беше война и Германия страдаше от липса на гориво.

Двата прозореца на стаята ми гледаха към уличката, а на площадката на единия прозорец, която беше много широка поради де­белите стени, крещеше папагалът ми Коко в хубава бронзова клетка, а до него дремеше котаракът на хазайката. Папагал и котарак се понасяха   добре и в мирно съвместно съществуване се радваха на слънцето на прозореца ми. Това понякога предизвикваше любопит­ството на редките минувачи.

Описвам тази моя квартира не защото е уникална, а защото напротив считам, че тя е типична за онова време и за така наре­ченото средно съсловие.

Хазайката ми Мутер Файхтингер беше вдовица от много години, на около 60 - 70 години. Имаше три деца - две дъщери Мине и Луиза и син Макс. Дъщерите бяха стари моми по над 40 години и работеха като промишлени работнички, Макс беше още по-възрастен, беше пощен­ски служител и по настоящем мобилизиран.

Мутер Файхтингер беше великолепен човек и за нея пазя скъп спомен. Винаги добре облечена, с прилична прическа и вечна усмивка на лицето. Винаги отзивчива и готова да помогне. Интересен е начинът, по който тя е получила едно завидно образование и възпитание:

Баща й е бил служител в голяма еврейска търговска фирма в Линц. И както е било обичайно на времето, младото момиче след завърш­ване на основното си образование е било приета в богатата къща на търговеца да служи и да се учи. Това не е било унизително - напро­тив, било е престижно, защото там са я третирали като член на тях­ното семейство. И през годините, прекарани в тази богата къща тя е научила всичко, което е трябвало да знае като бъдаща домакиня, майка и съпруга. И това личеше от поведението й през времето, когато аз я познавах. Разбира се, по-късно вдовишкият живот и отглеждането на трите деца със свързаните с това лишения са се отразили, но тя не беше забравила наученото.

Мястото ми в тази къща отначало беше само като на наемател, но това много скоро се промени и аз започнах да се чувствам като у дома си, а те да ме чувстват като член на семейството. Започна се с битовото обслужване - пране, бельо, чорапи, което не беше маловажно. После закуска сутрин, която още по-късно"М.Ф." ми носеше в леглото и ми поднасяше, като ме събуждаше с целувка. А обикновено в събота и неделя обядвах или вечерях в къщи, където Мутер Файхтингер   подна­сяше най-вкусните възможни блюда. Разбира се, на мен сервираше най-големите парчета месо, което предизвикваше скритото недоволство на "момичетата", но тя  смело ги респектираше.

Вкусните и обилни обеди, които Мутер Файхтингер имаше въз­можност да сложи на масата бяха възможни благодарение на това, че тя един ден в седмицата работеше в кланицата, като описваше коли­чествата на кантара и за това не получаваше пари, а добри парчета месо.

Приносът в това приятно съжителство от моя страна беше само щедрото заплащане, но това в никакъв случай не можеше да компенсира топлината, която получавах и обичта/смея да кажа/.

Не мога да забравя и интересните пасианси, на които ме научи тази мила жена и това, че ме чакаше вечер, колкото и късно да се при­бера, за да изиграем няколко игрички на "не се сърди човече". Тя мно­го се дразнеше, когато губеше играта и в такъв случай се опитваше по някой път да придвижи кегличката с няколко полета в повече, но аз не забелязвах това!.

Така преминаваха дните ми в този дом в продължение на три и половина години.

Вън от къщи животът в Линц течеше също доста приятно. Това беше тих провинциален град, в който всичко се движеше бавно, спокой­но, без напрежение   и като че ли времето се измерваше с други по-продължителни

мерни единици, отколкото тези на нормалния часовник. Не беше за вярване, но тук войната не се чувстваше с друго, освен с купоните за храна и с оскъдното снабдяване с други предмети на бита. Нормално работеха и обикновено бяха добре посетени ресторантите, ка­фенетата и увеселителните заведения.

Не си спомням какви бяха дажбите за храна и може би ще сгреша, ако цитирам точни количества, но мога да кажа, че бяха доста оскъдни. Особено за сам човек, който се храни вън от къщи. Аз се хранех обикновено в ресторанта на гарата, където често имаше готвено от дивеч, което беше без купони /макар и по-скъпо/. Затруднен бях само в началото, когато получавах обикновените дажби за германски­те граждани. Но пък често пътувах до Виена, където Канцлерът  в нашето консулство г-н Никола Пенчев /за когото no-късно ще разка­жа много неща/ми даваше спестените от семейството му купони.Това при тях беше възможно, защото бяха четирима души, а и получаваха преференциални дажби. В заключение: не гладувах.

В околността на Линц имаше много живописни места за крат­ки излети. Особено покрай брега на Дунав. Обичах да се разхождам по тия места, но за по-далечни преходи ми беше необходимо превоз­но средство. Както писах по-горе, за автомобил не можеше да става и дума. А и далеч бях от тази мисъл. Трябваше ми велосипед. Лесно беше да се помисли и пожелае, но изпълнението беше трудно. Тогава в Германия всичко беше под строго разпределение, особено пък пред­мети, които не бяха жизнено необходими. Защо пък трябвало човек да притежава велосипед? Е да, но на мен ми беше необходим. И за да го получа, си позволих да направя едно нарушение, в случая за нещо от­носително невинно, но по-късно такива нарушения правих често за жизнено важни случаи, за които ще разкажа по-късно. А именно: в районното ми представителство притежавах печат, с който подпечат­вах писмата, които изпращах до някои германски ведомства. И този път си издадох служебна бележка, с която удостоверявах, че на моя­та личност е необходим велосипед за изпълнение на служебните ми задължения. И ударих печата. И получих велосипеда. Защото на никой германски чиновник не би му хрумнала мисълта дори, че някой може да злоупотреби с тези неща. И така, след работа правех много полезни обиколки.

При една от тези обиколки на другия бряг на Дунав, в Урфар, попаднах на български градинари. Аз знаех, че по дългогодишна тра-

диция български градинари работят в страните от средна Европа - Чехия, Унгария, Словакия, а и в Австрия. И ми беше много приятно. Градината им беше разположена по-надолу по течението на Дунав, в ниската част, за да могат да осъществят ефективно поливане. И произвеждаха най-каче­ствените зеленчуци, които съм виждал. Често ги  посещавах и от там от­насях в къщи най-хубавото от градината. И патладжани - нещо, което в Австрия тогава не беше познато, дори и за Мутер Файхтингер, за която в кулинарията нямаше никакви тайни. Но тук я изненадах, като веднаж направих нашенското кьопоолу, което имаше огромен успех. И след това трябваше да пътувам по-често до градинарите, което не ми беше неприятно.

Тъй като се налагаше често да пътувам с влака из района ми, проучих и се оказа, че ще ми излезе no-евтино, ако си купувам абона­ментна карта по влаковете за цяла Австрия. И така правех. Всяко полу­годие си купувах карта за цяла Австрия и пътувах свободно от Виена до Брегенц. И главно до Залцбург, където бях постоянен гост.

От по-близките цели любимото ми място беше езерото Атерзее. То е едно от средноголемите езера в местността Залцкамергут, на раз­стояние от Линц на около 70 км.с железницата. Има формата на бъбрек, по дължината около 15 км. и ширина около 3 км. На най-северната му точка се намира селището Камер-Шьорфлинг, където бях чест гост и за мен винаги се намираше едно , а и две легла. На брега на езерото имаше един скромен яхт-клуб, от който винаги можех да наемам една кокетна яхтичка, особено след като собственикът установи, че прите­жавам доста умения в боравенето с платната. Постоянен помощник и другар в този спорт ми беше едно младо момче , Гузен Гузенов , пре­водач в близкия Завод за целволе –„ Ленцинг”. За него после ще разкажа повече.

Препрочетох последните страници от моите спомени и у мен се зароди една коварна мисъл - не идеализирам ли преживяното, както често се случва, когато си спомняме за младините? Беше 1942 - 1943 г.. Европа се тресеше от най-страшната в историята война, германските градо­ве се рушаха под падащите американски и английски бомби, по фронто­вете падаха хиляди млади хора, а аз разказвам за кьопоолу и яхти! Премислих всичко отново и реших: "Не, не преувеличавам и не идеали­зирам". Така беше. В периферията на бушуващата в Европа буря, малка Австрия представляваше един тих оазис и аз бях щастлив да бъда там -на точното място, в точното време.

Още в първите дни след установяването ми в Линц се запознах с едно семейство, с което през следващите години ме свързваше едно много красиво приятелство: арх.Ангел Сарафов /Ачко/ и съпругата му Анемари /Мирли/. Ачко произхождаше от видна българска фамилия. Баща

му, инж.Петко Сарафов и чичо му инж.Никола Сарафов са били едни от пър­вите инженери у нас. Освен това, Ачко беше племенник на един от най-големи  театрални артисти у нас- Кръстю Сарафов и на македонския ре­волюционер Борис Сарафов. С Ачко ме свързваше едно особено приятел­ство до края на неговите дни /1968 г./.

Тогава /1941 г./, Ачко току-що беше завършил образованието си в техническия университет в гр.Бърно - Чехословакия и беше сключил брак с Мирли. Работеше като проектант в строителната организация "Нойе Хаймат"/Нов дом/ - в Линц.

Мирли беше германка от гр.Бърно - дъщеря на родители герман­ци. Подчертавам това, защото тук се налага едно пояснение. Въпреки, че се намира в пределите на Чехословакия, гр.Бърно е германски град- т.е., населен е от далечни времена с германци. Германците го нари­чат град Брюн. Бащата на Мирли беше полковник Крабец - от чехосло­вашката армия , но по народност германец. Техническият университет, който Ачко беше завършил се наричаше” Германски технически универси­тет”.

Бяха чудесна двойка. Ачко беше хубав, харесван мъж, а Мирли беше толкова хубава и мила, че мъчно можеше да се устои на чара й.

Често бях техен гост. Отначало живееха в центъра на града в стара сграда на ул.” Шилер-щрасе” № 16, а много скоро бяха настане­ни в нов жилищен блок на "Нойе Хаймат"  и се обзаведоха много мо­дерно с всички екстри и най-важното - с много вкус.

Този апартамент се намираше в жилищен комплекс в края на града така, че когато като техен гост закъснявах вечер, нямах въз­можност да се прибера и оставах да спя у тях. Още е пред очите ми картината, когато Мирли отваря

шкафа за бельо и от количеството надиплени чаршафи изважда за мен такива, които блестят от белота и шумолят от колата и ютията. Германска картинка!.

Често бяхме заедно до тяхното окончателно завръщане в Бъл­гария през лятото на 1943 година. За да живея у тях на ул.”Хан Крум” № 9 при всяко мое завръщане. Там живях по-късно като ерген и като семеен. Там се роди и синът ми.

Още един спомен от Линц-един хубав ден в офиса ми се поя­ви един малко странен мъж. Много слаб и много висок, силно черноок и мургав, с черни мустачки и пенсне на носа. Поразително приличаше на поета Яворов. С десетина години по-възрастен от мен. Представи се с името Георги Калев. Разказа ми , че е бил преводач за бъл­гарски работници в някаква голяма фирма в северна Германия и по­ради неразбирателство с фирмата е напуснал и си търси работа в друг град. Жител на гр.София, женен с един син, следвал и завършил семестриално право,но не се дипломирал поради липса на средства. Ра­ботил малко като адвокат "на черно", но го разкрили и се принудил да замине за Германия. Остана в бюрото ми до късно и в разговорите оста­нах с много добри впечатления - възпитан, интелигентен, с многостран­ни познания и с владеене на немски език в задоволителна степен. По­чувствах се задължен да му помогна. Посочих му един много евтин хотел в Урфар/града на десния бряг/ и вечерта вечеряхме заедно. Показа много добри маниери, афишира се като много "ларж" и даде на сервитьора бо­гат бакшиш. На другия ден вечеряхме отново заедно, показа същите ма­ниери и дори плати и моята вечеря, като помоли да съм му гост. А на третия ден на обед ми заяви, че е свършил парите. И така, аз отново станах настойник и меценат , както беше случаят с Илия Собаджиев в Нюрнберг с тази разлика, че тук аз имах достатъчно финансови сред­ства, за да не се притеснявам, и че това ме забавляваше. Защото Георги беше много забавен - какви ли не закачки и фокуси измисляше с оркест­рантите в заведенията, които посещавахме вечер. Забавен беше и затова, че беше много ерудиран, с всестранни познания в наука и изкуство и   често ме изненадваше с това. Станахме добри приятели. А усилията ми да му намеря работа останаха без резултат - в района нямаше сво­бодно място. Така измина повече от месец и аз реших все пак да го върна в България.

Другата разлика между Илия и Георги беше тази, че докато Илия със своите големи възможности изобщо не ми се обади, за да каже поне едно "благодаря", то Георги ми доказваше безкрайната си благодарност и до края на дните си ме посрещаше като най-желан приятел. Бях чест гост в семейството му в София, а съпругата му Ничка по-късно ми направи неоценима услуга, за която ще разкажа на съответното място.

Ако Линц беше тихият оазис в бушуващата в Европа буря, Залц­бург беше и си остава най-красивата перла в короната на Австрия. Не случайно големият пътешественик Александър фон Хумболт е казал, че” заливът на Рио де Жанейро и Залцбург са най-красивите места на планетата". И наистина, нищо не може да се сравни с атмосферата, която градът при­тежава. Като че ли във въздуха се носи музиката, която са създали най-големите майстори. Не мога да опиша и не мога да си обясня на какво се дължи особената притегателна сила на града, но съм убеден, че всеки, който е имал щастието да се докосне до това чудо на твореца е почувствал тази сила.

Неповторимата атмосфера на Залцбург се дължи най-вече на при­съствието на музиката на Моцарт - тази жизнерадостна и нежна лирична музика, същевременно наситена със силен драматизъм. Градът Залцбург и творецът Моцарт са така неразривно свързани в съзнанието на култур-

ното човечество, че не можем да говорим за Залцбург без да споме­нем гения на Моцарт, както не може да се говори за музиката на Мо­царт, без да споменем влиянието на родния град. Залцбург не би бил същият Залцбург, ако там не беше се родил и творил Моцарт, както и младият Моцарт не би могъл да напише на 12 години своята първа опера, ако не се беше родил и отраснал в този чуден град. Хареса ми тази мисъл. Нека да греша!

И тук си позволявам едно отклонение. Волфганг Амадеус Мо­царт е роден в 1756 година и е починал в 1791-ва година   на тридесет и пет годишна възраст. В този кратък живот той е напи­сал 23 музикално-сценични произведения, 49 симфонии, повече от 40 инструментални концерта с оркестър, сонати за пиано, сонати за ци­гулка и пиано и голямо количество камерни ансамбли. Едва ли има чо­век или институция, които биха могли да оценят това огромно твор­чество!. И отново възниква въпросът, защо днес не?..  И си спом­ням една стара поговорка, която гласи-"На времето хората с пачи пера са писали златни мисли, а днес със златни пера пишат пачи мис­ли". Това се отнася и за музиката.

За съжаление, моите чести посещения на Залцбург бяха по вре­мето на най-жестоката война която,макар и косвено, се отразяваше въху този град. Музикалният живот беше замрял и само спомените и вдишването на неповторимата атмосфера напомняха за величието на миналите години.

Така беше. И все пак животът продължаваше и все пак железните природни закони действаха неотменно. Потребностите на хората трябва­ше да се задоволяват във възможната степен. И тук трябваше да се установи действието на една желязна закономерност - че човеците по-лесно се отказват от задоволяването на своите духовни потреб­ности, отколкото от материалните . Това, което наблюдаваме днес и в нашата страна.

Наистина, животът в Залцбург продължаваше и беше възможно приятен. Наистина, съществуваха криза и дефицит на най-необходими неща,но точно те караха предприемчиви хора да търсят и да нами­рат решения. Какви?

Имаше един прекрасен хотел "Мюнхенер хоф", в който по оби­чайния за обстановката начин за мен винаги се намираше свободна стая. Тогава понятието корупция не ми беше познато, но може би е съществувало. А намирането на стая в хотел беше наистина трудно.

В подножието на крепостта "Хоензалцбург" се намираше един добър италиански ресторант, в който поднасяха вкусни блюда без купони/много важно!/ като: спагети с доматен  сос, подобен на днешния кетчуп; "полента" - нещо много вкусно и питателно, което пред­ставлява нашия качамак или румънската мамалига, нарязана на филийки и изпържена в мазнина, навярно зехтин. Не случайно споменавам мазнина­та, защото главно тя липсваше в храната ни.В една тиха уличка съществуваше един елитен "секретен" ресто­рант. В уличката се влизаше през една невзрачна селска порта и след тесен коридор се достигаше до вратичката на ресторанта. В този ресто­рант се сервираха най-добрите напитки, които иначе бяха много дефи­цитна стока. Сервираха се и вкусни блюда, от които най- предпочитаното беше сърнешко печено, защото беше без купони. Намираха се и други дефицитни мезета.


Този ресторант беше рядкост и беше трудно достъпен. Обикновено трябваше да се резервират места по телефона. Но и там дей­стваше системата, както в хотела - познанство с управителя и дребни подаръци -цигари. Така постъпвах и аз - обаждах се по телефона, но във всички случаи прибавях към името си едно "доктор". В Австрия без някаква титла не си за никъде!.

Така приятно преминаваха посещенията ми в Залцбург - главно в събота и неделя.Имам хубави, много хубави спомени от Залцбург. Но част от тях ще запазя за себе си.

От пребиваването ми в гр.Линц пазя скъп спомен и за моя колега- представителя на Словакия, Франтишек Йесенски - "Феро". Той беше изклю­чителен мъж. На пръстите на едната ми ръка се броят хора като него що се отнася до държане, обноски, възпитание и всеотдайност като прия­тел. Сега, след тази характепистика си мисля,че мога да го сравня с Марко Бъзлянков - колегата ми от Нюрнберг, за когото писах по-рано. С Феро си допаднахме много. Бяхме неразделни. За това спомогна и обстоятелството, че работата ни беше еднаква, че ползвахме едно и също работно място и имахме еднакви интереси. И /ако не се хваля/, много си приличахме по характер и обща култура. Феро беше семеен, имаше съпруга и две деца, които живееха в Братислава. Феро много често пътуваше до Братислава, а и съпругата му често идваше в Линц. За нея мога да кажа, че много прилягаше на Феро – абе, тия хора ,сло­ваците /познавах и други/, като че ли бяха замесени от друго, много бяло тесто.

С Феро пътувахме много често из цяла Австрия,и лете, и зиме. Той също си купуваше карта по железниците за цяла Австрия. Тръгвах­ме и спирахме където ни хрумне. Разбира се, че често спирахме в Залц­бург.

Приблизително така преминаха в Линц тези три и половина години. Вероятно по-нататък ще си спомня и за други случки и преживявания, но сега е време вече да обърна внимание на работата, която имах да върша.

А работа имаше много.

Както споменах в началото на тези записки, основното ми задъл­жение беше "да защитавам правата и интересите на българските работ­ници , работещи временно на територията на областта Горен Дунав/Горна Австрия". Това като формула звучеше добре, но трябваше да я облека в съдържание и реални действия. На първо място трябваше да се опозная и сработя с хората, с които ще взаимодействам. В случая това беше на първо място началникът на службата, която отговаряше за отношенията с чуждестранните работници - Пг Илх и неговата помощница г-ца Фьо-дермайер. Някъде по-рано бях обяснил , че пред името на всеки функ­ционер от администрацията се поставяше задължителното "Пг", което означаваше "партайгеносе"-партиен другар. Защото всички бяха партий­ни членове. Този Пг ИЛХ беше много енергичен млад мъж с добри об­носки и добро възпитание.Имаше желание и наистина помагаше, когато имах нужда от интервенция пред фирми и работодатели. А помощничката му г-ца Фьодермайер беше една приятна и апетитна млада дама. Това последното се оказа фатално за началника й, тъй като се оказа, че той е завързал с нея любовна връзка, поради което и двамата бяха  преместени на друга работа. Явно са афиширали тази връзка, защото именно афиширането не беше позволено в редовете на партията. Но за това по-късно.

На второ място, трябваше да създам условия за работа: работно място и всичко необходимо за работа в една канцелария - телефон, пишеща машина и канцеларски материали. На първо време бях настанен в една стая с представителя на Словакия г-н Андрис, а малко по-късно получих самостоятелна стая с всичко необходимо. Отначало работех сам, но когато разширих връзките, се наложи да си назнача секретарка, която да ме замества при моите чести пътувания в района. Тя се наричаше Мирослава Кривонос - младо момиче, произхождащо от район с много силно застъпен славянски състав, поради което разби­раше въпросите на нашите работници и можеше горе-долу да ги ориен­тира за моето завръщане. Беше много добро момиче и вярна и всеот­дайна помощничка.

На трето място трябваше да установя наличността и местора­ботата на българските работници в областта. Това ми се отдаде лесно, защото се оказа, че компактната маса наши работници се намира в Линц, в лагер№ 56, на строителната площадка на Заводите "Херман Гьоринг верке" - един невероятно голям строеж. Освен в Линц, в областта имаше малки групи и единични работници в частни фирми. В лагер № 56 имаше около 1500 човека,

а в областта- още около 200 -300 човека,разпръснати в малки градчета и села. В същност точният брой на работниците не можеше да бъде установен, тъй като липсваше каквато и да било статистика за това в ДАФ. Разчитал на това, че когато възникваха проблеми някъде, тогава нашите хора се обръщаха към мен. Защото се оказа, че новината за присъствието на български пред­ставител се е разпространила много бързо.

Какво представляваха нашите работници? Мъже на средна и по-голяма възраст, по-малко млади хора. Главно неквалифицирани , работили до сега в селското стопанство. Несвикнали на тежкия труд и темпото на работа, изискващо се за покриване на нормите на производство. А от това зависеше и заплащането.

Благоприятно обстоятелство беше това, че строежът беше в начална фаза и повечето работници бяха ангажирани в изкопни работи, за които не се изисква квалификация. Но пък беше тежка работа, която се извърш­ваше на ръка - липсваше всякаква механизация. И то в дълбоки изкопи за огромни промишлени сгради. Общо взето, нашите работници бяха свик­нали и се справяха с тежката работа. И работодателите бяха доволни -пред мен хвалеха нашите работници. Но имаше и такива, които не можеха да издържат на напрежението и те създаваха проблеми, които трябваше да решавам.

Не ми беше ясно, защо германците започват такъв огромен строеж от нулата при вече развихрилата се война. Сега на мястото на този  строеж се издига един огромен металургичен комбинат, но тогава през време на войната той не помагаше, а изсмукваше само ресурси. Но нали Хитлер изграждаше държава за хилядолетие напред!

Работниците бяха вербувани в България и сключваха договори с германската страна за срок от една година. След навършване на шест месеца имаха право на едномесечен отпуск в България. Това условие беше много важно, за което ще поясня по-нататък. Имаха право да превеждат в България 120 германски марки месечно, които по тогавашния  курс марка-лев /по 33 лв.една марка/ правеше месечно по 3960 лв. , което не беше малко за онова  време.

В лагер № 56 бяха настанени в дървени бараки, каквито по-късно се появиха и в България за задоволяване на различни потребности - жилищни и административни. Аз също съм работил в такава барака доста години/ в София/. Храненето ставаше в стол, а храната беше за тогаваш­ните условия доста добра.

В другите малки групички и единични работници в малките градове и села условията бяха различни, но поносими, а някъде и доста добри. Зависеше от работодателя, а и не по-малко от самите работници.

Проблемите, които се появяваха ежедневно, бяха от друг характер.

Не знам какво са обещавали в София при вербуването, но много работни­ци са очаквали по-добри условия и бяха разочаровани. Недоволството идваше от тежката работа, на която те не са били свикнали и на напрег­натото темпо и високите норми за производство. А част от работниците бяха в доста напреднала възраст и им беше трудно да се преустроят. По тези причини преобладаващата част от въпросите и молбите, с които при мен идваха нашите работници, бяха свързани с възможностите за тяхното завръщане в България. В това отношение те срещаха в най-голяма степен моето разбиране, защото виждах, че те го правят по необходимост.

От друга страна пък фирмите-работодатели се мъчеха да задър­жат тези работници, защото разчитаха на тях за изпълнението на своите производствени планове. Тук се явяваха главните противоречия, при които резултат можеше да има само при добри лични контакти с лицата, от които зависеха решенията. И тук, за моя изненада, срещ­нах неочаквано разбиране от въпросната служба на строежа.Строежът на този концерн представляваше една огромна строи­телна площадка, на която работеха многобройни фирми в договорни отно­шения с инвеститора. Беше изненада за мен, че нашите работници имаха договори също с инвеститора. Именно към инвеститора-концерна беше службата, от която зависеше решението на горните проблеми -нещо като"личен състав". Шеф на тази служба беше г-н Ранкл /без Пг пред името му/, което можеше да означава, че не е партиен другар. Той беше човекът, който влагаше човешко разбиране във всички въз­никнали проблеми и много ми помагаше. В тази служба като преводач работеше един полубългарин-полуавстриец Стефан Хамерник, който е живял дълго време в България, но после се е изселил в Линц и вече беше там натурализиран. Той също помагаше много - мисля, че се чув­стваше повече българин,отколкото австриец.   Нашите работници не го одобряваха, но аз мисля, че това се дължеше на прекалено големите очаквания, които той не можеше да оправдае поради липса на въз­можности .

Нашите работници идваха при мен по най-различни поводи, но на пър­во място бяха молбите да им помогна да се завърнат в къщи. В повечето случаи това беше възможно поради клаузите в подписаните договори. Тези договори бяха със срок за изпълнение от една година. След изтичането на този срок те имаха право да се завърнат и в този случай една бележ­ка до г-н Ранкл беше достатъчна. Освен това, в договора беше записано, че след работа, в продължение на шест месеца те имаха право на едноме­сечен отпуск в родината. В тези случаи също една бележка вършеше ра­бота, макар че фирмите с голямо неудоволствие пускаха работниците в отпуск,защото практиката показа,че намирайки се на територията  на Бълггария нямаше сила, която да ги принуди да се върнат и изпъл­нят до край договора си. И наистина, много работници не се връщаха. Тази последната клауза беше моето силно оръжие, защото имах законното право да искам изпълнението й. И в случаите, когато даден работник много настоятелно искаше да се завърне преди изпълнението на този срок от шест месеца, аз го съветвах да направи всичко възможно да поработи още малко и му обещавах, че при условието на тези шест месеца ще успея да го изпратя в България. И в много случаи изпълнявах обеща­нието си. Имаше разбира се и случаи, при които се изискваше лична или телефонна интервенция.

Но имаше случаи, при които нямаше законно решение. Например: Даден работник системно бягал от работа и не изпълнявал договорното си задължение било поради мързел, било поради физическа немощ, а не на последно място поради ниската си култура. Но без никакво оправда­ние. Такъв работник по закон е нарушител на договора си и подлежи на строги санции. Нарушение на договора /"фертрагсбрух"/ се санкционира във всяка правова държава, камо ли в тоталитарна Германия и то при тази жестока унищожителна война. Такъв работник подлежи на изпращане в трудов лагер и на принудителен труд. А ако притежава горната харак­теристика, той никога няма да излезе жив от този лагер.Как можех да му помогна? Можех да му кажа, че сам си е виновен и да му препоръчам да се оправя сам. Или да приложа една извънредна мярка.

 

Често посещавах генералното консулство във Виена. Макар и рядко, ми се налагаше да поискам съдействие в дадени случаи. А и за това, да информирам консула г-н Ходжов за състоянието на нещата в района, където той беше върховният представител на нашата държава. Това не ми беше вменено в дълг, но така разбирах службата си. Там се сближих с г-н Никола Пенчев, дългогодишен канцлер в консулството, а преди "Аншлуса" и канцлер в Българската легация.  За г-н Пенчев и неговото семейство ще запиша много спомени, но сега ще кажа само, че беше на възраст да ми бъде баща, а и отношението му към мен беше наистина бащинско.

В лицето на г-н Пенчев намерих съмишленик по въпроса за изпра­щането на българите в България. Разбира се,когато това се налагаше от обстоятелствата описани по-горе. А в цитирания по-горе пример за възможната съдба на един "нарушител" на трудовия договор, един­ственият начин да му се помогне беше да бъде изпратен за България. В такъв случай постъпвахме с г-н Пенчев по следния начин: аз изда­вах служебна бележка в смисъл, че приносящият е българският гражданин този и този, и че той е изпълнил договора си, но поради това, че е из­губил личните си документи, не може да се завърне в България. Въз ос­нова на това г-н Пенчев издаваше необходимия "пасаван", с който работникът безпрепятствено пътуваше за България. И двамата знаехме, че вършим много сериозно нарушение, но го правехме за да спасим един сънародник от непредвидими последствия. Тази извънредна мярка приложихме само в няколко случая. Но колко опасно можеше да бъде за мен извършването на такова едно нарушение аз разбрах по-късно,когато бях вече в Берлин. Но за това ще разкажа по-нататък.

А това, че можех да помогна на много работници и да защитя правата им, имаше и обратен ефект. Какъв? Между множеството честни и работливи български работници, които бяха дошли в Германия, за да помогнат на семействата си чрез тежкия труд, който трябваше да при­лагат, имаше и такива, макар единици, които не работеха, а се зани­маваха само с "черна борса". Те намираха начин, чрез подаръци и руш­вети да уреждат чести пътувания до България и обратно, като контра бандираха дефицитни стоки, главно цигари, които продаваха на басно­словни цени. А тогава цигарите бяха най-твърдата валута в Германия. И когато те научили, че има в Линц един български представител, кой­то успявал да уреди някои пътувания до България, започнаха техните набези към моя офис. Служеха си с най-различни методи, като се започне с фалшиви и доста неграмотни медицински свидетелства за тежко болни или починали техни близки, като се премине през представяне на теле­грами за семейни драми и се стигне до пробутване на доста солидни суми в подавания ми с най-невинно изражение на лицето паспорт. Няма да описвам как съм постъпвал в тези случаи.

С какво друго съм се занимавал? Примери: Справки за допуснати грешки при паричните преводи- имаше симпатични млади момчета, които не се задоволяваха с предлаганата им работа и искаха да се преква­лифицират главно като шофьори на камиони - престижна и по-доходна работа. Помагах им да се запишат в курсове и служех като преводач при лекциите и главно при изпитите. Използвах тази дейност, като се сдобих и аз със свидетелство за управление и то за професиона­листи. По-късно в България замених германската книжка с българска без да се наложи да следвам курсове и да държа изпити.

Друго- имаше няколко работници дошли със синовете си още ученици. Обещавали им, че ще им дадат възможност да учат занаяти в технически училища , което се оказа невъзможно. За няколко млади момчета успях да предизвикам интерес в службите по професионално ориентиране в Инспекцията на труда. Бяха проведени много интересни сеанси, след което двама от тези млади хора бяха приети да учат занаят в промишлено училище. Станаха машинни монтажници. Превеждал съм пис­ма и документи, писал съм писма на неграмотни работници , и какво ли не.

И тук не ще се въздържа да се похваля, как ме посрещнаха наши­те работници, когато почти две години по-късно след като напуснах Линц, на 23.08.1945 г. се наложи да се отбия в този град за един ден. Около 45 човека от състава на посолството ни в Берлин пътувахме с американски военни камиони по посока на Швейцария с надеждата да ни приемат в тази обетована тогава територия. Пътят ни минаваше през Линц и за моя изненада камионите спряха пред лагер№ 56. По лицата на някои от моите спътници прочетох безспокойство вероятно за това,как ще ме посрещнат останалите от онова време /евентуално/ наши работници. А какво стана? Когато слязохме от камионите се чу вик:"Я-а-а, нашият г-н Баев се върнал"!. И се заредиха поздравления, и се нареди пред бараките една огромна софра с красиви нови сервизи и прибори и се сложи ядене и пиене, та и някои от моите спътници взеха участие. Беше незабравимо за мен!. Е, похвалих се, но така беше! А какво стана по-нататък ще разкажа, когато му дойде времето.

След това лирично отклонение се връщаме в Линц в 1942 година. Недалеч от Линц се намираше тогава едно малко селище /сигурно се намира и сега/, наречено Ленцинг. Тогава не можеше да се намери на географската карта и беше забележително с това, че там се намираше Фабриката за целволе „ Ленцинг”. Това не беше широко известно, защото производството беше засекретено, макар и не в най-висока степен.Защо?Както е широко известно, Германия винаги е страдала от липса на суровини, в това число и от суровини за текстил. И внедряването на производството на заместители /"ерзац"-вълшебна дума тогава/ на есте­ствените суровини беше от жизнено важно значение. Такова беше и внед­ряването на новата материя "Целволе". Това ставаше именно в” Ленцинг”. Проблемът беше, че това усвояване ставаше на базата на много прими­тивна технология, свързана с прилагане на много вредности. И то такива вредности, които довеждаха до инвалидизиране, изразяващо се в пораже­ния на дихателната система и най-вече до неподвижност на ставите. Много работници пострадаха в тази фабрика и си заминаваха за България като полуинвалиди или пълни инвалиди. За получаване на тези печални резултати вина имаха и нашите работници. Фабриката осигуряваше пред­пазни дихателни маски, които биха предпазили до голяма степен ползва­щите ги. Да, но ако ги ползват!. А в много случаи работниците отказ­ваха да ги ползват с обяснението, че трудно се дишало. Какво да се прави!. Както обясних по-рано, работниците които идваха в Германия на работа бяха от селски произход, несвикнали на такъв род работа. Про­мишлени работници почти нямаше. Те имаха работа и в България. И това беше естествения резултат. Пострадаха много работници.

Сведенията за това какво ставаше във фабриката в Ленцинг, ми донасяше преводачът, който работеше там - Гузен Гузенов. За него споменах и на друго място в тези записки. Той беше млад човек, много добросъвестен и силно пристрастен към каузата за грижата за нашите работници. Беше мой верен помощник. По въпросите, които поставях пред ръководството на фабриката те разбираха, че получавам повече инфор­мация, отколкото е желателно. За тях беше ясно, че източникът беше Гузен. Постепенно се натрупаха много неприятни инциденти, поради кое­то Гузен стана за фабриката"персона нон грата". И един ден се появи в офиса ми с малко куфарче с дрехи - решил да бяга. Трябваше да го спасявам , чувствах се отговорен. Изготвих за него служебна бележка за свободно придвижване по описания по-горе начин, и за по-сигурно го придружих докато преминахме границата на"Протектората Бохемия и Мора­вия", където той имал познати българи-градинари. Върнах се същия ден в Линц. Тук трябва да поясня какво представлява този Протекторат. След като германците окупираха бивша Чехословакия, на мястото на тази територия бе създаден така наречения "Протекторат Бохемия и Моравия". Режимът беше окупационен, но поради редица обстоятелства беше по-хла­бав, отколкото бивша Австрия, която се считаше за германска територия.

Считах, че по този начин съм помотнал на Гузен и бях готов да забравя за тази история, когато внезапно получих от него едно тре­вожно писмо, в което ме молеше да му изпратя "до поискване" подобна бележка, с която да може да се придвижи по-нататък, но още не знаел конкретно до къде. Един път затънал в тази неприятна и опасна исто­рия, нямах друг изход, освен да продължа да затъвам още по-дълбоко. Защото при евентуално залавяне на Гузен, той не би имал друг изход, освен да признае моето участие. Съзнавах колко е опасно това, но все пак му изпратих исканата бележка, като за крайната точка на пътува­нето оставих празно място, което да попълни той /още по-опасно/! И пак бях готов да забравя случилото се, когато много по-късно,вече на работа в Берлин, нещата се развиха така драматично, че едва се отървах от най-тежки последствия. Бил съм много наивен и самонадеян!. Но да следваме събитията по реда им.

Междувременно в Линц, в Германския трудов фронт /ЛАФ/ настъпи­ха промени. След отстраняването на Пг ИЛХ, известно време имаше друг началник, чието име не си спомням, а след това дойде нов голям шеф

не име Пг Доблер. За него ще разкажа повече, тъй като му предстоеше да играе значителна роля в по-нататъшните събития. Какво представляваше? С няколко думи: дебелак, самонадеян простак и то в такава сте­пен, каквато рядко се среща и в техните среди. Но изглежда партийно добре подплатен. Сам той ми разказа своята история. Преди Хитлер да вземе властта ,той е бил надзирател в затвора. За образовение да не говорим. След завземането на властта, той   веднага тръгва по йерархия­та нагоре, а финансово бива обезпечен по следната схема: преценено е било, че през време на миналия режим той несправедливо е бил под­ценяван и е получавал много no-ниско възнаграждение от това, което е заслужавал. И за времето преди вземането на властта после му се на­числява като компенсация разликата между това, което е получавал като възнажреждение и това, което е заслужавал да получава, като му е била изплатена една не малка сума. Между другото тази схема е била прилагана навсякъде.Към мен се държеше дружелюбно. Наричаше ме свой приятел. Реша­ваше ми всички въпроси. Настани ме в най-хубавия кабинет, обзаведен с престижни мебели и със собствени сервизни помещения. Канеше ме на разговори, а понякога изваждаше от бюрото си някое лакомство, най-често пушено свинско месо или така нареченото на немски "гезелхтес"-наистина голяма рядкост. Опитваше се да ме въвлече в политически раз­говори като този, дали Германия ще спечели войната. На този въпрос отговарях, че всички желаем това, макар да беше вече ясно, че това няма да стане. Мъчеше се да ме убеди, че ние българите не сме славя­ни, а сме прусаците на Балканите и че сме най-близките приятели на Германия.Правеше усилия да ме некара да изразя някаква политическа позиция, може би за да ме принуди да върша някакви по-особени услуги между другите представители. Разбира се, че не се поддадох. И поради това, че не успя в това си намерение, той по-късно си отмъсти, като написа дослад срещу мен до най-висшата германска власт. Беше много опасно, но ми се размина. За това по-късно.

На 28.08.1943 година почина Цар Борис III. За причината на  смъртта му се появиха няколко версии, но истината остана забулена в тайна. Днес личността на Царя може да предизвиква много спорове,но на времето не беше така - той беше обичан Цар. Обичан от народа и ненавиждан от комунисти и леви земеделци. Различен от баща си - Фер­динанд "лисицата"/както са го наричали в дипломатическите среди/ ,и когото той много разумно не допусна да посети България през всичките години на царуването си. А и днес синът му Симеон по нищо не прилича на баща си /за съжаление/, а е наследил чертите на дядо си.

Доколко Царят е бил тачен и обичан от народа, може да се съ­ди по спомените за неговото погребение - нещо нечувано и невиждано.

За да отговоря на настроението на нашите работници, на тре­тия ден от смъртта на Царя организирах в лагер № 56 траурно събрание, на което поканих и генералния консул от Виена д-р Ходжов. Присъст­ваха лица и от германска страна. От подредената сцена открих съб­ранието,а д-р Ходжов произнесе слово за живота и дейността на Царя, и както е редно в такива случаи, по български обичай, събранието завърши с обяд и почерпка.

Хубаво е човек да живее добре - приятно, удобно и безгриж­но. Но и в такъв живот има нещо неблагоприятно. Времето тече бър­зо и изтича бързо. Така бързо изтече моето време в Линц и в Австрия изобщо. Преместиха ме на работа в Главното представителство в Бер­лин. Защо? .....

Беше вече началото на 1944-та година. Наближаваше краят на войната. Или поне се виждаше какъв ще бъде краят. Виждаше се, че Германия не може да води победна война срещу целия свят. Не се чу­ваха вече по радиото фанфарите, съобщаващи за "героичните победи на фронта". По-често се чуваха съобщения за "незначителни отстъп­ления, с цел съкращаване на фронта" и за "подготовка на нови реши­телни настъпления по всички фронтове". В миналото останаха героични­те истории за легендарните летци-изтребители капитан Мьолдерс и майор Удет, за които германските статистики показваха, че са сва­лили от 40 до 50 вражески самолета. Засилиха се бомбардировките над германските градове на съюзническите въздушни сили. Германският народ се задъхваше в последните усилия  на пасивна защита. За без­пристрастния и обективен наблюдател войната беше изгубена. Само партийната върхушка още вярваше в някакво чудо, което щяло да направи генерален обрат и да извоюва победата. А дали вярваше?

В това време какво ставаше в нашето Представителство в Берлин? В началото на функционирането му там работеха минимум 5-6 сътрудници, а и повече. Реалната дейност се вършеше от областните представители, които бяха не малко на брой. За Центра­лата оставаше координиране на работата на представителите и взаи­модействията с властта. Имах чувството, че в София има голямо на­тискане и боричкане за тези постове, защото работата, меко казано, не беше изморителна, а възнагражденията,по-високи от очакваното. И твърдя, че не винаги бяха изпращани подготвени хора.Например: През 1943 г. в Главното представителство беше назначен един сътрудник на име Андрей Стоянов. Представителен мъж

с високо самочувствие. Придружаваше го съпругата му. Той самият беше приятен в компания и добър събеседник, но се оказа, че не знае и дума немски. И както самият той ми разказа в момент на откровение, от ви­сокото място от където го изпращали в Германия, на забележката му, че не знае немски, му отговорили:"-Там ще научиш". И какво стана? Още с идването Андрей си купи автомобил "Форд" и още по-чудно, че получи разрешение да го експлоатира. Ето, такива работи ставаха и тогава.

Но с наближаването на края на войната Представителството в Берлин стана не много уютно място за работа. Първо,поради честите бомбардировки и второ- не се знаеше какво би станало с нас след бъдещата капитулация на Германия. И започна отлив в обратна посока -към България. Смениха се няколко главни представители. Отначало беше Атанас Бараков, заменен от д-рКайтазов. След това беше назна­чен Тодор Миновски - дълго време живял в Берлин и беше много полезен. След неговото окончателно заминаване за България го замести неговият помощник Богомил Анастасов.  При моето пристигане в Берлин на 1.III.1944 г. аз заварих в Представителството само Анастасов и една секретарка на български език Ваня Висулчева.

Така мисля, че отговорих на поставения по-горе въпрос "Защо"?. След оголването на Представителството в Берлин, в София са решили,че аз трябва да го подсиля. Бях доволен. Време беше за промяна.

Какво оставих в Линц? Първо хората, които ми бяха станали много мили, за което наистина много съжалявах. Второ, офисът ми беше закрит. Знаех, че това бе неизбежно, но все пак беше тъжно. Бях пре­карал там три и половина години. През този офис минаха много хора и там се пресякоха много човешки съдби. На много хора можах да по­могна, на други - не. Наистина, напоследък работата беше много нама­ляла. В лагер № 56 бяха останали само около 500 човека, като се има предвид, че в началото те бяха около 1500. Причината за това нама­ление беше от една страна, че от България не идваха ново вербувани работници, а от друга - че много работници си заминаха, често с моя помощ. Бяха останали такива работници, които бяха свикнали с усло­вията- работа, храна, бит - и бяха прекарали в Линц години, а често бяха докарали и семействата си. С това искам да подскажа, че те не създаваха проблеми и вероятно нямаха нужда от мен. Дано да е било така!


А как започна животът ми в Берлин? Иска ми се да запиша най-напред спомените си за бита, за ежедневието в големия град, което за мен беше no-впечатляващо, а за работата- по-късно.

Животът в Берлин беше пълна противоположност на този в Линц. Нямаше го онова спокойствие и онзи уют на малкия град, където грохотът на войната присъстваше само в разказите на върналите се от фронта. Където животът течеше така монотонно, та знаеш какво ще стане утре и в други ден. Където хората търпяха лишения, но животът им беше осигурен. Тук, в Берлин, ежедневието беше пълна противопожност на преживяното в Линц. Тук гражданите бяха изложени на риск, както войниците на предните линии. Беше тотална война - без фронтове.През деня градът имаше що-годе нормален вид. Тревога бу­деха само стърчащите останки от полуразрушените сгради и разчис­тените терени на несъществуващи вече къщи. Но животът се движеше на пълни обороти. Дори може би на по-бързи обороти, отколкото е било в нормално време. Вероятно атмосферата на несигурност при­нуждаваше хората да мислят повече за днешния ден и да желаят да го изживеят no-пълноценно, а може би и по- лекомислено, отколкото да правят планове за утре, още по-малко за по-далеч. Затова за­веденията бяха пълни през целия ден, дори се "пукаха по шевовете", оркестри свиреха весели мелодии, театрите  и кината работеха през деня непрекъснато. По централните улици се движеха тълпи от хора, всеки от които бързаше нанякъде. Всеки бързаше. Не както в Линц.

Най -интересен за мен беше районът около бившата зоологи­ческа градина, около площада, наречен от берлинчани "Цоо". Пиша "бивша", защото поради бомбардировките същата беше затворена, а животните евакуирани извън Берлин.” Цоо” беше неофициалният, но все­признат център на западен Берлин. Така, както център на източен Берлин беше Александър плац. Както е известно, в повечето столици и в по-големите градове западните райони са no-богати и по-прес­тижни, а източните райони са по-бедни, в смисъл на благоустройство, търговия, култура - те са наситени с индустрия. В Берлин е извес­тен кварталът Груневалд, който отговаря на Бевърли Хилс в Лос Анжелис.Този квартал е съвсем на запад.” Цоо” е интересен и във връзка със защитата при бомбено нападение, за което ще стане дума по-късно.

 

Да! Бомбардировките! Струва ми се, че за тях ще запиша най-много спомени за живота в Берлин. И това е естествено, защото те диктуваха ритъма на живота и от тях зависеше имота и живота на берлинчани.

Как беше организирана защитата на гражданите на Берлин? Съществуваше една радиостанция, която денонощно съобщаваше но­вини и предаваше музика. А при нужда предупреждаваше за прибли­жаваща бомбена заплаха. В повечето къщи тази станция работеше не­прекъснато. По тази станция на всеки час се съобщаваше положението на въздушното пространство над Райха. И по-рано, не през 1944 година,/знам го от честите ми командировки в Берлин/, това съобщение обикновено гласеше:"Внимание, внимание,ето положението на въздушното пространство - над територията на Райха няма вражески самолети". А сега, през 1944 година, такова съобщение много рядко се чуваше. Защо­то съюзниците бяха тотално надвили германската авиация и дори когато ескадрите от съюзнически бомбардировачи навлизаха в германска тери­тория, от земята вече не се издигаха прочутите германски изтребители, за да прогонят или унищожат нашествениците. Защото тези ескадри се състояха от тежки бомбардировачи, от така наречените въздушни кре­пости, които бяха неуязвими за изтребителите. Затова в Берлин се разпространяваше един мрачен виц, според който сега съобщението на споменатата радиостанция би трябвало да гласи:"Внимание, внимание, ето положението на въздушното пространство - над територията на Райха няма нито един германски самолет".

Колкото и неприятно да звучеше това за германското ухо, то си беше самата истина. Съюзническата авиация се разпореждаше с въздуш­ното пространство над Германия, как&